Философията и огледалото на природата

Есе върху
“”” Философията и огледалото на природата”
от Ричард Рорти


от
Найден Николаев Йотов



Критиката на Рорти е насочена срещу признаването на философията като теоретическа основа и ядро на съвременната култура, против прикрепения й статус на фундаментална, законодателна дисциплина, било то и притежаваща “привилегирован достъп към реалността”. Според Рорти, философията не може да претендира за водеща роля в съвременната култура, тъй като нейният “инструментариум” /категориалния апарат и възможностите, които той предоставя/ вече не е по-съвършен и удобен за образователни цели, спрямо този на другите “жанрове” на културата, като поезията или литературната критика. Деканонизацията на философията како общотеоретическа наука съвпада с “реабилитацията” на литературата, историята, етнографията, другите хуманитарни дисциплини, считани традиционно (в "теоретически-ориентированите" общества) за второстепенни или недостатъчно строги. В постфилософската култура се размиват резките граници между научни и ненаучни дискурси, строгите и нестрогите функции на познанието – до пълното си изчезване. Тези общи идеи Рорти излага в добилата скандална известност книга "Философията и огледалото на природата", след чието излизане за автора й се залепила репутацията на «революционен нихилист» и «бунтар».
В самата философия предмет на рортианската критика се явява теоретико-познавателната /епистемологическата/ традиция, която, по мнението на американския философ, започва от Платон през Декарт и Кант до съвременната аналитична школа. Съгласно Рорти, тази традиция се основава на стремежа да се намери обяснение на нашето знание и вярвания в някакви непоклатими принципи, като идеите на Платон, априорните категории на разсъдъка /Кант/, независимите обекти /реалистите/, чувствените данни /логическите позитивисти/, свойствата на езика ни /аналитическите философи/. Епистемологическата традиция допуска, че познанието всякога се предшества от самостоятелна, независима от човешкото мислене реалност, чието точно и адекватно изобразяване е основната задача на философията. Утвърждава се, че философското или научното познание, репрезентиращо обективната реалност, трябва да бъде методически строго проверявано и неопровержимо /по Дюи, неисторически «достоверно»/. Рорти вижда задачата си в това, да деконструира радикално и преодолее това традиционно, водещо до Декарт и Лок мислене за философията като дисциплина, носеща точното отражение на битието, - «огледало» на природата, на обективния свят. Познанието, според него, не отразява реалността, а само взаимодейства, справя се с нея, както инструмент с податлив материал. Разбирането означава «извличане на полза» и умение за «справяне със събитието», това е способ за държане на ситуацията под контрол. Ако идеята е контекстуално уместна и работоспособна - тя е истинна. Отхвърляйки кореспондентната теория за истината /истината, която съответства на реалността/ като «реалистическа догма», Рорти предлага да замени тази отживяла епистемологическа доктрина с постпозитивистката концепция за “съгласуваност” /кохерентност/ като съответствие на утвърждаването между принципи и нужди, на тази или онази езикова игри, действащи в едно или друго конкретно-историческо съобщество от индивиди.
В идеите на Ричард Рорти намира израз комунологическата (от англ. community - съобщество и communication - комуникация, общуване) тенденция в съвременната западна философия. Социумът, разбиран преди всичко като езиково съобщество /учени, политици, журналисти, предприемачи и други/, американският философ счита за възможно да бъде разглеждан като единствено обоснование за човешките знания, норми и стандарти на мисленето и поведението. Това понятие - community - предобраз на “научното съобщество” на Т. Кун, според възгледите на Рорти се е отъждествило с понятието “съществуване” на обективния свят, и по-точно е изключило, направило ненужно последното. Философът /ученият, поетът/ не е в състояние да се абстрахира от социалната среда, в която е вграден; идеална, неисторическа “божествена гледна точка” (X. Пътнам), която би могла да гарантира обективност на изследването, по принцип е недостижима за човека. Познанието, утвърждава Рорти, е възможно само от позицията на ангажирания субект, въвлечен в определен социокултурен контекст; то винаги е ситуативно ограничено, обусловено конкретно-исторически. Рорти нарича такъв подход етноцентристки и го противопоставя на «фундаментализма» и «есенциализма» на Декарт, Лок, Хусерл, Карнап, представляващи, според него, реалистическата традиция във философията.
В конструктивната част от програмата си Рорти се проявява като последователен историк и номиналист, разглеждащ всеки културен феномен /започвайки с езика/ като «явление на времето и случая», т.е. като резултат от случайно стечение на обстоятелствата, обусловени от културно-историческата динамика. Опирайки се на доводите на Кун и Файербенд за отсъствие на строги критерии при прехода от една парадигма на научно изследване към друга, Рорти екстраполира това спорно положение в историко-лингвистичните и културни процеси въобще. В резултат историята се превръща в безогледен, стихиен поток. Телеологическата доктрина, утвърждаваща всеобщност, универсалност и крайност на “историческата линия” се превръща в лъжлива. Историята, според Рорти, не притежава никакви “идеи”, или пред-зададени цели, тя се твори от хората, а не от Бог или Световен Разум. Всяко ново поколение постулира свои цели и ценности, създава свой език. Културният “речник” на всяка една епоха представлява не друго, а “преописание” на исторически предходните речници и текстове. Редескрипцията е централно понятие в антифундаменталисткия прагматизъм на Рорти, смислово ядро на концепциите му. Доколкото тълкуването на обективната реалност е невъзможно, а референцията - непостижима, трябва да се говори не толкова за дескрипция на света, колкото за преосмисляне и преразтълкуване на предшестващите концепции. За средство на описанието служи метафората. След Тойнби и Шпенглер, авторът на “Философията и огледалото на природата” прокламира своего рода културологичен плурализъм. Обликът на културата се формира от “творческото малцинство” - у Рорти това са поетите, “силните повествователи”, изобретателите на оригинални метафори и текстове. Развитието на езика се свързва с деметафоризация, превръщане на преносния смисъл в пряк, фигуративен език, в буквален; метафорите “умират”, превръщат се в общозначими и повсеместно употребяеми думи. Така културата става цивилизация.
Мислите на Рорти са изградени на риторичен принцип. Така обичайният метод – дескриптивният, се оказва неудачен при анализ на текстовете му. Философията му представлява “затворена система”, съпротивляваща се както на вътрешна, така и на външна рационална критика. Така не може да се опровергае или развие, като се тръгне от формулираните в нея принципи, както това става в “откритите” системи /в смисъла, който Попър влага в тази дума/.
Философията на Рорти не е търсене на истината, а разговор и комуникация. В книгата си “Философията и огледалото на природата” той пише, че да се вижда в поддържането на разговора самодостатъчна цел за философията и да се открива смисъл на мъдростта в способността за поддържането му означава че разглеждаме хората като генератори на нови описания, а не като на човешки същества, от които се очакват точни описания. Преориентацията от познаване на истината към разговор и комуникация биха могли да създадат основа за изменение образа на философията и утвърждение на нова жизнена идеология, основана не на “обективноста”, а на “иронията” и “солидарността”.
Съгласно Ричард Рорти философията придобила, сякаш насила въведени в нея, понятия като “съзнание”, “мислене”, “субект”, “обект” и други. А за тях е създаден съответния инструментариум – “познание”, “истина”, “критерии”, “аргументи”, “знание”. Като резултат на тези интелектуални манипулации се появили псевдозагадки, с чието разгадаване философите си създавали видимо работа – “решение на философски проблеми”. За последните, естествено, били нужни и “философски методи”. Цялата тази конструкция служи за култивация на мита за философията като имаща свой собствен предмет и изпълняваща ролята на “огледало на природата”.

Притча за сеяча

От
Найден Николаев Йотов


Не разбираме езика, защото самият език също не се разбира
и не иска да се разбере; истинският санскрит говори
за самото говорене, защото му доставя наслада и е негова същност.
... някой от учениците каза: “Светото писание не се нуждае от обяснение.
Който говори истината е изпълнен от вечния живот и неговото писмо
ни се струва чудно сродено със същинските тайни,
защото то е един акорд от вселенската симфония.”
Новалис, “Учениците от Саис”


Tова е стара история, която се случва и днес, навярно няма да сбъркам, ако кажа, че е пуснала корени и в бъдното...
Безименният се събуди. Една пеперуда кацна на носа му и се вгледа в очите му. Те потрепнаха за миг и тя хвръкна.
Безименният, който беше заспал сред хиляди цветя се събуди и впи поглед във водите на водопада, който шумеше пред него. Бледите форми, студени и неприветливо строги се изпълваха с живот. От усмивката на новия ден цветовете станаха по-ярки. Безименният потъваше във всичко, до което стигнеше някое от сетивата му. Всяка клонка, лист или капка вода му разказваха за момента, в който осъзнали себе си като частица от живия космос...
Поляната поемаше още един ден от вечността, а животът - своя път в безкрая...
Той вървя докато се смрачи. Седна на един крайъгълен камък и се замисли. Дълго вече обикаляше света и се нуждаеше от почивка.
Отиваше си четиридесетият ден, откак Безименният почувства онзи властен копнеж да тръгне на дълъг път. Тогава той съзерцаваше хладните струи на един малък планински водопад и говореше с него на някакъв особен език.
Четиридесет дни са достатъчно за всяко нещо.
Безименният обиколи безброй земи, изкачи се по високите планини и прекоси пустинята. Там той осъзна, че в тишината може да разбере същността на словото.

Само в мълчанието има слово.
Само в мрака светлина.
Само в смъртта живот.
Но спомените принадлежат на миналото и той знаеше това.
По време на странстванията си, той разбра че много народи съществуваха под небето и воден от гласа на сърцето си се впускаше в поредното приключение. Беше благославян и отричан, хулен и боготворен.
Забележително е как хората чакат и се молят за Някой, който да ги научи, поведе или спаси и щом Учителят, Водачът или Спасителят се появи те - неповярвали, че тяхната химера може да придобие човешки форми и лице се, свиват в черупките си, закриват очите си, и пищят: “Това Не Може Да Бъде Той!”.
“Разпни го!” – крещеше тълпата, а той я гледаше с кротки очи.
Може би човешките същества са вечно обречени да търсят, като че ли човешкият дух– частица от Божествения, не ще съществува, ако намери покой. Тогава той ще се отрече от същността си, която е вечно движение.
Като Учител, преподаваше езика на световната душа, а като войн водеше битки с древното Зло. Той разбираше шепота на горските листа, а тъгите на ручея бяха и негови. Множество изпитания премина и волята му се кали. Където се появеше разсичаше мрачния възел на късогледството и безпросветността. Той се превърна във вселенски Учител, защото носеше безкрая в себе си. На много места го гонеха и подлагаха на всевъзможни мъчения, за да се откаже от учението си за истинното Слово. Горяха кладите, но Той излизаше невредим от тях. Около Него струеше чудна светлина и противниците неразбрали себе си свеждаха глави. Погледът му проникваше в душата на всеки и му разкриваше най-съкровената, таена и отричана природа на всеки мъж или жена. Децата бяха единствените Му човешки приятели и Той винаги бе заобиколен от тях. Звучните Му красиви думи ги караха да плачат или да се смеят, а понякога и двете. Защото влизаха направо в сърцата им Но не всички бяха като тях. “Хората, - казваше често Той, трябва да бъдат като деца, защото тяхната душевност се приближава най-много до тази на Бога...
Вечер когато звездите запалваха небето, Безименният отпращаше любопитните. Оставаше сам. От порите на космоса започваше да блика музика, извираща сякаш от звездите и покълваща в нощната тишина. Светът композираше музика съзвучна с душата Му. Всеки има своя собствена мелодия, но вселената е безкрайна и хората, стъписани пред необхватността й, се лутат в безпокоен поход за своята истинска музика, устремени извън себе си, а в действителност ключът е в нас и е известен под много имена, но всички те са части от ключа. Според мен това е любовта, но не тази , а божествената, любовта, която не знае граници и се раздава безрезервно . Ако изпълня сърцата на хората с любов, те ще чуят себе си и пътят към собствените им души ще бъде осветен от лъчите на прозрението. Влюбените хора трептят на една струна. Музиката е най-искреният и универсален език.
Безименният винаги носеше със себе си малка дървена флейта, дарена му от майката на едно дете, което бе изтръгнал от ноктите на смъртта. Под звуците й зверове и хора ставаха кротки и смирени. Когато тълпата не го чуваше, погълната от собствената си суета, той вадеше флейтата и още с първите звуци лошите мисли, като мрачни облаци, се разпръскваха за да се роди новият ден.
Безименният гледаше. Някакви звуци се спряха в съзнанието му и той почувства промяната. Небето заплака и едрите му сълзи започнаха да шибат листата на вековните дървета. Дъжд се стичаше по страните им. Лицето на Учителя грееше от щастие. След шест дни в пустинята тази влага събуди в него онова опияняващо чувство, което го завладя при срещата му с духовете. Дъждът пееше за своята скръб, за далечните звездни езера и потоци в които бе заченат. Безименният си спомни за своята поляна и ручеят, заблестял под утринните ласки на слънцето, и заплака. Сълзите му се смесиха с небесните и потекоха към земята. Той говореше на световния език . Молеше се... Когато свърши, дъждът спря и всичко утихна.
Безименният заспа и сънят го отнесе в пределите на непроявеното...



На онези, които искат да чуят.
Варна, 2005г.

лист мастило

Лист мастило...



Жарки думи върху хладна хартия лежат.

И изстиват в сумрака на нашата есен.
Листът хладен е, инак изгаря невнятно.
Страстта е опасна за чужди ръце.

Очите се впускат като ястреб стремглаво.

И жадно попиват пожара внезапен.

Разгорял се за миг върху бялата кожа.

Със черни отсенки, лумнали в плам.

Покоят прогонили, в душата забили стрели.

С кървящи бодили разсипват мечти.

За прежни страдания, мисли, копнежи.

Изкарват със стон на върха, на манежа.

Без капчица свян, попила в черно мастило.

Най-тайния шепот, вика, в себе си скрило.

Потоци безумни от душата извират.

Навън да прелеят стремглаво препират.

Листата не стигат духа да сберат.

Ни теб да опишат, ни да умрат.

Пороците гневни, гордостта и лъжата.

Да изгорим, заедно с теб, семената.

На всичко това, което ни мъчи.

И трови, и дави, и що ни отлъчва.

От светлата длан на Съдбата правдива.

Като феина длан, като на самодива.

Мислите капят една подир друга.

На белия лист и оставят следи.

Там нарцис покълва, тук теменуга.

И помен няма от прежни лъжи.

“Обичам живота”, ръката изписва

И вдига се. Пада. Мастилото свърши.

Перото мълчи.

две сестри

Две сестри, две съдби, две жени тук се спряха

Пред моите взори печални - метежни

И като с мах на колибри прибраха

Сърцето ми, в дипли блажени.



Едната след миг надалеч отлетя,

А другата в мен се загледа

И песен поде и се засмя,

А аз се предадох и погледа сведох



Дъх от бриза световен къдрици разсипа

В утринта млада, в нозете на Орор,

Но ето - и тя безвъзвратно отлита

На юг, към Еолови двори, надолу.



Изчезна с лъчите и таз бледа утрин,

Но новият ден ме изпълни с позлата

И тъй с надежда на рамо и плам поразбуден

Отправих се в поход към нея, в гората.



Пределите дивни омайват със тайни

И мамят без милост странника бледен

Със песен оплитат душата ми страдна

И поглед назад аз хвърлям последен.

Свобода и Воля - философско-религиозен диспут. Лутер и Еразъм

http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=8262

photos taken with my cameras

photos taken with my cameras

my other photos

Biography

Curriculum Vitae

Contact Details:


E-Mail: childharold@gmail.com
http://floydfilm.blogspot.com/

My name is Nayden Nikolaev Yotov, born on 19Th October 1980. I graduated from the National high-school for ancient cultures and languages "St. Constantine - Cyril Philosopher" in 1999 and my graduation thesis was “Sacred Geography of Mexico” - cum laude. I continued my education in the Bulgarian - Danish College Sofia from 1999 to 2003 and graduated with degree Bachelor of Advertising, Management and Marketing with specialisation in Advertising communications. My graduated thesis was honored as an “Exceptional Achievement”. Meanwhile I started studying Theology at The Theology Faculty in Sofia University "St. Clement Ochridski" in 2001. From 2003 to 2005 I finished my bachelor’s degree in Philosophy at New Bulgarian University (NBU) with magna cum laude dissertation “Freedom and Will” and afterwards I continued my education there with a master’s degree in the Philosophy, language and communication programme and a master’s degree in English Language Philosophy at the Sofia University "St. Clement Ochridski". Also this year – 2006 I received full bursary for The Script Factory SCENE insiders From 17 – 20 August 2006 Edinburgh, UK. Degree: script developer Specialty: script developing and writing. In October 2007 I graduated as a Master of Philosophy in NBU, Language and Communication with mater thesis “Kant and Luther on Freedom” - cum laude. Since than I am a PhD student of Visual Semiotics in South-East European Center For Semiotic Studies at New Bulgarian University, Sofia, Bulgaria. My main thematic area in Semiotics is the visual communication
From 2001 – 2006 I have made some short movies such as “Semiotic Gesture”, “The Party”, “The Soul of the Piano”

During my whole university education I have attended regularly courses and seminars, university and non - university classes in semiotics, philosophy and politics, economics, applied linguistics, theatre and cinema sciences, photography, script writing, etc.
In 1999 I was awarded one of the five first places in UNESCO and EU international competition "Rome impact in the art of...Federico Fellini. The same year I participated in the 14th Interlingua Conference in Fokcani, Romania. Form 24Th May to 3 June 2001 I participated and won two awards at the 10th International Movie Festival of the orthodox and Slavonic countries "Golden Vityaz", Tambov, Russia. From 8Th June to 15 June 2001 I participated in The North East Festival – second edition, Den Helder, Netherlands. The same year in October I participated and won a first place award from the 13th Festival of Bulgarian non feature movie "Golden Rython", Plovdiv. Year of 2006 - participant of 12Th Early Fall School in Semiotics „Semiotics, Image and Narration” in Sozopol, Bulgaria with a seminar over Construction of characters through music in cinema.
I speak fluently several languages: Bulgarian, English, Russian and French and I have additional language skills in Latin, Old-Bulgarian and Interlingua.
I am interested mainly in semiotics, music, mythology, poetry, philosophy, cinema, psychology, ethics, art theory, dancing, theatre and rhetoric.

that`s me.