In memoriam

In memoriam

Николай Йотов
22 декември 1957- 5 март 2001

Изминаха десет години откакто сърцето на баща ми спря. Изминаха като Виа Долороса с всичките й спирки и лица по пътя. Пътя го вървим ние, но и той нас докато се преборим с нас и го влеем в себе си както реката се влива в океана за да стане частица, но и цяло. Изминаха десет единствени години откакто сърцето му спря да бие, а настървеността на враговете му, утихна в зяпналостта на безликите им физиономии.
Обичта ми не секна нито за миг, макар и липсата му да ми донесе голяма горчилка. Казвам това след толкова време за да се освободя и от последната капка несъответствие между любовта и израза й. Нямаме никога времето да си кажем всичко необходимо, не знаем какъв ще бъде животът ни без някого, отишъл си без време, дори без да каже до-виждане, защото такъв е делът ни – безотказен, дори да го помолим, дори много.
Изминаха и се невидяха. Десет години са достатъчно и нищо същевременно.
Останаха филмите му, останаха сценариите на незапочнатите такива. Останаха спомените у приятелите, които се оказаха малко, защото истината не е много и за всеки. Останаха думите и крайните емоции на които ставахме свидетели и съучастници притаили дъх. Остана отговорността ни - на нас – просветените да продължим това дело и този път, защото много ни е дадено и много ни е възложено, за да остане незавършено. Когато някой сътвори толкова обич във всичките си дела за някакви си двадесет години, тогава на нас остава само да последваме високия полет. Тук и сега, защото после може и да няма.

Това не е епитафия, нито спомен, нито размисъл дори за онова време и този човек. Това не е дори опит за каквото и да било, Това тук е единствено любов, без повече думи.