Живеем в последните времена Страшното е, че ни остават малко оръжия

Размисли за визуалната комуникация. Фрагменти.

продължение...

Никъде, никога не е била създавана сериозна и изчерпателна азбука на образа. Налице са отделни примери за кодиране на родова принадлежност в продукти на традиционната култура като шотландските килтове или персийските и турските килими – чрез специални шарки се определя към чии род се числи майсторът или носителят им. Пиктограмите също не могат да претендират за визуална азбука, поради тяхната ограниченост и специфика на израза.

има ли образът същите характеристики както един текст – подтекст, интонация, акценти и др.?

Успешните (въздействащите) образи се помнят защото са винаги свързани с текст. Само точно взаимодействие между текст и образ е непреходно сполучливо.

Думите са имали превес в моментната комуникация – тя въздейства на нервните центрове, които са свързани с вземането на решенията, докато образът има по-дълготрайно присъствие, но и е свързан със следващ етап на когнитивна дейност, при който се прави анализ на видяното и чутото и се свързва с общия или частен културен контекст и конкретната ситуация, създала се при неговото първо възприемане.

Думите  са имали превес над образите в човешката история поради факта на самото им изговаряне или изписване – почерка и тембъра на гласа. Личният контакт се осъществява на равнище език – словесен, чиито основен елемент е желанието на говорещият да внуши своите идеи посредством способите на речта. Така тонът, подтекстът, интонацията, акцентите и останалите речеви фигури стават неотменна част от словесното общуване. Създава се „топла връзка” между говорещ и слушащ(и). Тази топла връзка е с почти магически характер. При образо-предаването това липсва, освен може би във великите творби на изобразителното изкуство. Няма го дори в рекламата – защото там е задължителен културният контекст и масовостта на посланието. Извън конкретната семиосфера посланията на образа нямат същата стойност, а съответно и същия ефект върху реципиента.

В така нареченото картинно мислене ние виждаме образи, който изразяват и въплъщават нашите идеи, но когато разказваме словесно тези идеи ние описваме образите с думи и жестове и нашето послание е с много повече нива на израз и възприемане отколкото ако просто назовем смисъла на това което искаме да кажем с назоваване на самите идеи.

Буквите като картинки – децата запомнят буквите посредством мелодия и рисунка. Кое се възприема от съзнанието най-напред и най-добре – образа, буквата или звука.

Различните кореспондентни центрове в съзнанието.

а какво е калиграфията?!

Живописта – как в една картина се кодира цял наратив от големите теми на човешката култура. Картината – семиосфера.

Създават се образи, в които се кодират от една дума до цели наративи, понякога големи колкото „Война и мир”. Целта на създателите на образи е да кажат възможно по-въздействащо нещо на адресатите, а не възможно най-много, което поставя въпроса за целта и правото на изобретяващите образа-послание да насаждат представи сред обществените групи – потребители на тези крайни продукти на визуалността.

Рекламните лога последством оригинални шрифтове и комбинации от цветове се превръщат в запазени марки – образи с които съответните компании се идентифицират и им служат като синтетичен символ в пространството където тече постоянен обмен от идеи и символи.

Докато образите се използват за илюстриране на текста – тоест за добавяне на визуален елемент към наратива – даващ нагледна представа за разказа – те имат второстепенна функция. Думата илюстрирам съдържа в себе си корена lux – светлина от латински. Картината осветлява разказа, сякаш той непременно бива в тъмнина до този момент. Идеята, според мен е той да хвърли друга светлина – тази на допълващия елемент в човешката комуникация – а именно изграден образ . съобщение, което се съдържа в културната ни памет и бива мигновено разпознаваемо. Така комуникацията се осъществява на няколко равнища едновременно. Киното съдържа в себе си тези две равнища – текст и образ, но добавя към тях и звук, а картините се раздвижват и те „вкарват” в живота на екрана. Където съзнанието замества макар и за кратко реалиите от обкръжаващия го до този момент свят с тези от действието пред него, доведено до екрана посредством сноп бяла светлина – източник на всеки образ.

Постепенно образите се превръщат в автореферентни системи. Така както текстът бива анализиран с помощта на лингвистиката, така и за образите трябва да има отделна граматика. Съществуват две големи пречки, които лингвистите посочват пред образите, заради което не може да се говори за азбука на картината.

1.     Образите нямат общи елементи подобни на писаното слово

2.     Образите нямат разпознаваема синтактика

Чомски твърди, че „езикът е определен от азбуката си и от граматическите си изречения”.

Американският философ Сюзан Лангер пише „Фотографията... няма граматика...Няма такива елементи, които биха могли да бъдат наречени, метафорично, „думи” на портретирането” За Лангер, проблемът тук се състои в допускането на това, че има визуален език, не че няма думи – картинни елементи – във фотографията или в киното, а че няма универсално приет език на визуалното описание. Въпреки това някои са изнамерили подобен език за црителното с добре дефинирани азбуки.

Френската семиотичка Фернан Сен-Мартен се опитва да създаде азбука на образите в книгата си, Семиотика на визуалния език. За Сен-Мартен, цветът е основен визуален елемент. Цветът, като форма на светлината, дава очертания и същност на видимия свят. Нейната основна азбучна визуална единица се нарича „колорема”. Колоремата е най-малкият елемент в директния или опосредстван образ, който може да бъде фокусиран с фовеалното поле на ретината. Колоремата може да бъде изградена от естествения цвят на образа, неговата текстура, големина, граници, посока или позиция в рамките на погледа. Тези физически атрибути на образа, веднъж забелязани и идентифицирани, намират значение след успешни наблюдения, подобни на идеите близки на конструктивистите.

Така както езикът  - устният е изразител на езика – писмения – така и въображението е езика на образа, допълнен понякога от музика.

следва продължение...

---

Първият урок на Рангел Вълчанов

Първият урок[1] 

  

            Гостуването на видния български режисьор стана начало на серия от такива срещи с личности, известни "за изключителните си заслуги за изграждането и развитието на българското киноизкуство и популяризирането му по света".

На 14 ноември 2008 година в спортната зала на гимназия „Златарски” се събраха над стотина преподаватели и ученици, които търпеливо очакваха появата на Рангел Вълчанов след като стана известно седмица по-рано че визитата му се потвърждава. Почти никой от присъстващите не беше готов за последвалата в рамките на два часа изповед на големия български режисьор. Традиционните въпроси и отговори за творчеството и предпочитанията на скъпия гост бързо преляха в един жив разказ за събитията от детството му, частично отразени в историята на героя от „Лачените обувки на незнайния войн”, куриозите от кандидатстването в НАТФИЗ на маестро Вълчанов, ярки лични моменти от биографията му, бгато изпъстрени с незабравими примери от световната съкровищнца на духа.

Голямо впечатление направиха думите на госта, насочени към младото поколение: „Всяка нова младеж е прекрасна. Та как може да е другояче–нали тя е нашето бъдеще!”

По средата на срещата, когато учениците от по-задните редове очаровани се престрашиха да вземат участие в диалога, бай Рангел възкликна”Не можем ли да сме по-близко едни до друг! Как ми се иска да се приближа до вас”. Тогава всички като под заклинание се изправиха и придърпаха столовете си в такт една крачка напред. Големият режисьор не прави нищо излишно. Той диша в такт с героите си.

С гостуването на Рангел Вълчанов символично бе открит и сезонът на театъра в гимназията. След срещата се проведе първата сбирка на театралната работилница.

Когато пред теб стои човек, събрал в себе си мъдростта на простия селски живот, повеите и модите на града от следвоенното време и широкия хоризонт на необременен от идеологията поглед – чист като планински мед. Забравяш за суетата, за разликата във възрастта, за дребните си пристрастия и случайни коментари, дочути в злободневните коридори на бита ни. Човекът пред теб става скъп, близък до сърцето и ума ти и ти се чувстваш чудно сроден с големите тайни на всемира.

На добър час маестро!

Очакваме Ви скоро

Найден Йотов

---

[1] филм на Рангел Вълчанов,  по сценарии на Валери Петров - "Първи урок" (1960)

Размисли за визуалната комуникация. Фрагменти.

ИКОНИТЕ

Иконите са образи проникнати с мощ. Те са видимата репрезентация на процеси, състояния и личности, които могат да бъдат въобразени и почувствани, но рядко видени. Иконата представлява повече отколкото показва. Тя е символ на енергии, дейности и присъствия които са активни във въображаемия свят, но които не могат да бъдат директно демонстрирани. Една от най-мощните форми на иконата е малка религиозна картина, която осигурява частна молитва и почитание. Иконата носи силата на Бога и Го прави видим за вярващия. 

Иконите предивикват страхопочитание в гледащия, тъй като артикулират това, което не може да ¢ъде видяно. Тъй като те са посредници между видяното и невидимото иконите съществуват сами по себе си. Гледащите отдават на репрезентацията собствена независимост. Резултатът е, че иконите стават силно убедителни образи, способни да комуникират и убеждават хората повече отколкото думите някога ще бъдат.

Онези, които знаят това- използват силата на добре-изработените иконични образи, независимо дали става дума за религиозна, научна или търговска цел. Иконата е символ, който спечелва и задържа лоялността на вярващия в него. В религията, верността към деноминацията; в политиката лоялността към партията и нейния лидер; в търговията към „бранда”. Опасността при тези икони е, че те изглеждат толкова „истински” и „прости”, че придобиват характер на недвусмислени факт от природата. Това разбира се, не може да бъде вярно. Тези образи са мисли на онези, които ги създават.