Цветан СТОЯНОВ
Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо – на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая?
Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди – неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион – като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден. Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища – не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!..
Те са прочели една брошурка за Опарин и знаят тайната на живота; те са зазубрили няколко конспекта и разбират що е единство и борба на противоположностите; те могат да ви докажат, че светът няма начало и няма край; те са научили, че зад всеки възторг стоят икономически отношения. Всичко им е ясно, на тях, шаячените интелигенти – или, ако не им е ясно, то поне са уверени, че скоро ще им се изясни, стига само да проверят какво пише по въпроса в учебника. А учебници те имат в изобилие – още с парите от първата заплата са ги купили и наредили в новата етажерка, там до прочутия червен абажур, който напомнял Чеховски разказ – може би, защото и от него лъха същият ужас на пошлостта. И ето, че миг след това те, които до вчера не са виждали четка за зъби, ви говорят за цивилизация. Те, които знаят от пази боже до помози боже, ви учат как да разбирате Гьоте. Речникът им е от сто думи – започва със “значи” и завършва със “специфика”. С него те ще ви изкоментират всяка мъдрост. Развлечени, нахални, космати, самоуверени, те носят своите гурели из библиотеките и изложбените зали, сочат с пръсти, мръщят се, кашлят и раздават оценки. “Всичко това е за нас – казват те – и ако не ни харесва, не може да съществува”! Но те не са само публика, те станаха и – прости ми господи! – създатели, та дори и командири на културата! Малцина ли са се възкачили върху диригентските пултове, за да размахват геги? Колко месарски ръце галят пепелницата от слонова кост преди да напишат върху ръкописа “Да се поправи”? Преклонете се и се смирете, своеволници – пред вас е великото жури на простаците, то ще ви съди и ще ви дава равнище!
Някой ще възрази сигурно, че думата “простаци” не е точна, че тя трябва да се отнесе към друга категория. Но, извинете, думата е тъкмо на мястото си! Напразно се мъчат да изменят лексиконите и да коват нови смисли на старите, познати прозвища, за да не ударят те там, където трябва… Хората знаят много добре на кое се казва простащина, те не са забравили чак дотолкова българския език. И хиляда социологически есета да се напишат, те няма да обезмирисят шаячения интелигент – защото той и само той е истинският, страшният, устременият, войнствуващият простак. Той не притежава дори свежия смях на варварина, той е тъп и сериозен като глинен африкански идол, като чукундурите, които доскоро е вадил от бащините си ниви!
Ще попитате откъде идва, кой извор го изригва от недрата си? Да, страшното е, че идва от народа! Той бе същото тихо и наивно дете, което преди малко седеше в ниската класна стая, под лавиците, където мирише на дюли, и от стената вдъхновено гледа Ботев. Каква сила го преобрази и отнесе аромата на дюлите? Ботев би се изплашил да го види сега. Неофитовци и априловци щяха да се обърнат в гроба, ако можеха да го усетят, него, питомеца на днешното училище! Но те са мъртви и той си служи безнаказано с техните имена, гордее се, че е продължител на паисиевата линия! Той е насочил като пика своята диплома. “Народът ме е изучил – ечи гласът му, – за да уча вас”! Затова, разбира се, националното му е винаги на устата – но не истински националното, а онази лъжлива затвореност, която той е оградил с плетища. Толкова знае – от село до Голо бърдо, там е пасал козите, там е вселената. И толкова трябва да знаят всички, за да му бъдат равни, за да могат да клекнат заедно на припек да люпят слънчогледово семе, да си гледат немитите крака, да душат вкисналия си козяк, да си разправят говедарски анекдоти и от време на време патриотично да се провикват: “У-бре-де-бре”! и “Льох-мари-майчице”! Това било родното, земята, която ни давала сила като на древния Антей. Шаяченият интелигент би изрязал всички крила, за да осигури тази земност.
Защото за него любознателността е първороден грях. Ако някой рече да погледне оттатък баира, той ще се смръщи и ще го покаже с пръст: “Аха, ето го родоотстъпника”! Кой разправя там, че Амазонка била по-дълбока от Искъра? Що е това Амазонка? Я дайте да го видим тоя другар! – и вече е готов да говори за предателство. Своето скудоумие той нарича родина. Тъпченето в пръстта – жизненост. И върховната му добродетел е неговото мръсно бельо – понеже, видите ли, е нашенско, баба му го е тъкала ей тук, на пруста.
Но кого ще излъже той, че идвайки от народа, е едно с него? Та от народа са дошли толкова много неща, които са му били чужди, защото той създава всичко и всякакво! Нали после сам той ги е изхвърля от себе си и ги разтъпква с крак? Ах, тази лъжлива принадлежност, която се мъчи да се родее с шаяка! Това демонстриране на калта под ноктите, с което се иска да се напомни за чернозем! Не, народът не може да се отъждестви с такава смет! Народът, който достигна кристални висини на чувството и съзерцанието и ги предаде в дивните стихове на песните си; който с най-простички бои направи дори от килимите си цветни приказки, който вряза чистотата на душата си в дървени иконостаси, достойни за всички луври и ермитажи; народът, който можа да стопли с човечен хумор мрака на вековно страдание, да почувствува музиката на неуловими нюанси, да открие с две думи мъдрости – бисери; народът, който се втурна със свещена жажда към светлината, който късаше от парчето хляб, за да купи книжки на малките си, който още преди двеста години разнасяше стока от Мюнхен до Етиопия и гледаше света с големи любопитни очи; народът, чийто шаяк, и най-груб, и най-дрипав, никога не мирише – истинският, великият, дълбокият, създаващият народ по-скоро ще изчезне, но няма да нарече свои шаячените интелигенти. От него те са взели само външния пласт и дори него са превърнали в карикатура. Не на народа са деца те, а на обстоятелството; плодът на преходното време, което наред с героите и красотата си изхвърля на бял свят и изроди; нечистотията на големия разлив. Те нямат нищо общо и с партията, макар че някои от тях са се окичили със значки и членски книжки – та не им стига бичия устрем и цялата еднопосочност на мъничките им мисли, а искат и с тях да си пробиват път! Истинската партийна интелигенция е чистота и богата душевност, многостранност и търсене, тя изстрадва всяка истина, за нея марксизмът е дълбочина, а не букварче с две фрази за делник и две – за празник. И тук шаячените интелигенти са само пяна и мътилка, болест и проклятие; те са голямата, срамната, жилавата като бурен опасност!..
И може би затова най-жалко и болно е, когато ние не я виждаме, когато добри, изтънчени, даровити между нас се правят на слепи или вече са наистина ослепели и търсят призраци в пространството, срещу които да проявяват енергията си и да размахват дървени мечове. Не разбират ли те, че в момента има един враг? Не усещат ли, че той ги притиска с безбройните си кореми? Че гласът му е изпълнил целия въздух? Че трябва свещена война, за да се спре този прилив? Или може би по-лесно и по-приятно е да търсиш призраци в пространството?
Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! И все пак аз вярвам, че ще задуха великденският вятър, пречистителят, че вълните ще изхвърлят на брега пяната на прехода. Защото нито една култура, и стара, и нова, не може да търпи нищожеството. Но вие естети-рицари, търсители на красотата и правдата, които ще излезете тогава от хралупите, ще можете ли да кажете с чиста съвест: “Ние воювахме за този ден, дори когато мушкахме другаде”?
Вестник “Учителско дело”, 7 декември 1988 г.
**************************************************************
Тончо Жечев:
Доколкото ми е известно, тази полемична бележка на Цветан Стоянов, писана преди близо четвърт век, едва сега на страниците на в. „Учителско дело“ вижда бял свят. Интересът към нея се дължи преди всичко на това, че е дело на главата и ръката на Цветан Стоянов, всичко останало от него представлява интерес за потомците. Сега предстои да излязат два тома от неговото наследство и аз съм уверен, че интересът към известното и непечатаното от това наследство ще се усилва.
За да се цени тази полемична бележка тъй, както тя самата заслужава, е необходимо човек да се върне към особената атмосфера в нашия културен живот през края на петдесетте и началото на шестдесетте години, на тогавашните горещи спорове, част от които е самата тя. Това е времето след Двадесетия конгрес на КПСС и Априлския пленум на ЦК на БКП, време бурно, дискусионно, обновително време на отваряне на прозорци към света, на очистителни великденски ветрове, както е загатното и в самия текст. Тогава се спореше до прегракване, по цели нощи, без умора, за всичко; строящото се ново общество се оглеждаше из основи, от самия му първоночален план до комините. Може би тъкмо с това врмето напомня за започналото днес време на революционно преустройство.
За да разбере истинския патос на бележката, днешният читател трябва да има някаква представа дори за специфичния аксесоар на онова време, неговите знаци и символи. Тогава например найлонът се смяташе за луксозна и модна материя, беше дори нещо като символ на всичко модерно и лъскаво, на вносното, нещо като противоположност на домотканото, шаяченото. Така че когато в някои статии и изказвания в онова време се е говорело презрително за „найлонова интелигенция“, съвсем ясно е било, че на това се противопоставя доброкачествената домашна, наша, народна, „шаячена интелигенция“. Във всичко това Цветан е виждал стрели, отправени към културната линия, която искаше да прокарва, към програмните установки, на които се беше посветил, някъде и направо виждаше усилия да бъде лично засегнат и уязвен. Така че бележката е част от ръкопашната схватка, от жестоката литературна борба, страстен отговор на ожесточени опоненти. Оттам и тая необикновена лична страст, този полемичен барут.
Сега е вече безпределно ясно, че нито Цветан Стоянов принадлежеше към найлоновата интелигенция, нито някои от неговите опоненти са били олицетворение на шаячената интелигенция, както той ни я описва. Много от мътилката се утаи на самото дъно, там отпаднаха и вносните лъскави джунджурии на онова време и непроницаемото и тъпо самодоволство на домораслите гении. Но дори и за мене, който познава бележката в момента на раждането й, сега беше изненада при препрочитането, че нейните думи са живи, че още дишат, изпълнени са с енергия и интелектуална страст. Предполагам, че е така, защото тук, както и във всяко истинско проявление на културата, са прескочени конкретните опоненти, границите на онова време. Думите на Цветан са станали част от нескончаемата война срещу простотията, самодоволството, ограничеността. Във всеки случай всеки, който малко-малко познава начина на мислене на Цветан, неговите вкусове и трайна интелектуална насока, знае, че в цялата му идейна система, в най-високите й сфери, „шаячената интелигенция“ се противопоставяше не само на „найлоновата“, а и на истинската, високонародната интелигенция.
“Учителско дело“, ноември 1988 г.
**************************************************************
Бележка на редактора: Бях забравил кога точно публикувах горното есе на големия Цветан Стоянов. Спомням си, че когато излезе, се бях натоварил с двайсетина броя на топлия още вестник и в Кафенето на тогавашния Съюз на писателите всичко от ръцете ми беше буквално разграбено – толкова голям беше интересът към есето и към името Цветан Стоянов. През годините след това много често съм се сещал за тази публикация и един ден реших да я препрочета, тъй като, уви, есето не видя бял свят в двутомника на Цветан Стоянов, пуснат от Издателство „Български писател“ през 1988 г. Потърсих броя на „Учителско дело“, но се оказа, че не ми е останал дори и един екземпляр. Не повярвах, че не съм оставил за себе си и след време прерових целия си архив – уви, отново не намерих търсеното… От тогава на няколко пъти си бях казвал, че непременно трябва да посетя Университетската или Народната библиотека и да се направя копие. Това направих едва преди няколко месеца.
Самата публикация също има своята история. Преди да попадне оригиналът в моите ръце, даден ми лично от съпругата на Цветан Стоянов Антоанета Войникова, той вероятно също крие някакви любопитни подробности около себе си. Но за тях нека разкажат други. Аз мога да отбележа, че при първия ми опит да го пусна в качеството си на зав.-отдел “Култура” на “Учителско дело” и водещ на броеве, не успях – тогавашният главен редактор, един много мил и симпатичен човек, отказа. Истинските причини нека не коментирам. И понеже есето ми беше харесало много и понеже беше много ценно, тъкмо защото не беше все още публикувано и защото бях сигурен, че в онова вече далечно време ще изиграе сериозна роля в културния и обществения живот, направих още един опит да излезе. Занесох го на Стефан Продев, тогава главен редактор на в. “Народна култура” – издание, което по онова време беше трибуна на “новото време” и “новото мислене”. Продев отказа категорично. И пак няма да коментирам причините. Вече не знаех къде мога да се опитам да го предложа, въпреки че … кой бях аз, за да го предлагам … от името на Цветан Стоянов някъде, където и да е??? Но не преставах да го предлагам в “Учителско дело”. И накрая главният редактор … сложи парафа си. Но като своеобразна предпазна мярка, препоръча да намеря Тончо Жечев и да го помоля да напише няколко реда за своя приятел и съмишленик… Тончо Жечев се отзова с готовност. Наистина бях щастлив с тази публикация и наистина ми е една от, както вече казах някъде, малките журналистически гордости!
Само между другото … споменавам имена все на хора, които днес, уви!, ги няма. Мир на праха им! Те наистина бяха личности и изключителни литератори, които винаги много съм уважавал…
За да се реша отново да публикувам есето вероятно има не една причина. Нека не ги обяснявам надълго и нашироко, те са на повърхността. Някои неща от творбата наистина “не лежат” на днешното време, но повечето и сега удрят право в целта. Най-важното е може би, че днешните поколения изобщо не познават съвсем скорошното минало, което е просто … престъпление! (точно това е думата!!!). Не може да очаква нищо добро нация, чиито нови поколения си въобразяват, че с тях започва и с тях, едва ли не, ще свърши светът… Тия нови поколения (говоря не за всички млади хора, разбира се, но за много от видимите, активните представители на следдесетоноемврийската кохорта журналисти по телевизии, радиа, вестници, пък и представители на партии, движения и пр., и пр.) не са ли най-жилавите филизи тъкмо на вчерашната “шаячена интелигенция”?!?
Тъкмо това и предизвика появата на новата страница. Виждам смисъл в това, както не виждам смисъл в много и много явления от днешното време, които … уви дишат с пълни гърди … и имам усещането, че се приемат от много и много хора, колкото и това да ме учудва… Надявам се, че публикацията ще бъде мъничко прозорче към една отминала епоха, към която все някой ден нацията ще се върне по-сериозно…
Савчо Савчев
*******************************************************
КРАТКО ЗА ЦВЕТАН СТОЯНОВ
Всеки си има период, в който гълта книга след книга и не може да насити гладната си душа. Четеш каквото ти попадне и едва ли не всичко ти се струва хубаво, интересно. Купил си том на Балзак, роман на Стан Барстоу, след това – изследване по старобългарска литература, писмата на Ван Гог и какво ли не още… Свещен, бих казал, период, защото по-дълъг или по-къс, той отминава – не можеш да не си дадеш сметка, че хаосът в главата ти става още по-голям и че е необходима някаква систематичност.
Цветан Стоянов си го открих сам. Преди петнайсетина години ми беше попаднало негово изследване, което, казано откровено, ме удиви. Започнах да търся, вече по каталозите, неговите съчинения: белетристика, отделни статии, разработки. Малко по-късно излезе “Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература”, “Броселиандовата гора”. Бях сепнат. Запознанството ми с неговото творчество за мен беше без съмнение необикновено приключение, това приключение продължава и днес. Всичко, излязло изпод перото му и обнародвано по вестници, списания и самостоятелни издания, беше изчетено, препрочетено, връщах се към преводите му на Елиот, Дикинсън, към “Пламък”, “Септември”, където беше публикувал свои статии… Едва след това се запознах и с някои работи за него, разбрах и отделни обстоятелства около жизнения му път. Това, разбира се, е вторично. Важното си остават неговите произведения. И както става с истински талантливите писатели – Цветан Стоянов днес го ценят все повече и повече хора.
На какво се дължи не неговата популярност, защото в определен момент и не толкова талантливи писатели са популярни, а неговото преоткриване от новите поколения? Това несъмнено е въпрос, около отговора на който се фокусират доста сериозни проблеми.
2.
Доколкото литературата, критиката, изкуството са и познание, тяхното непрекъснато развитие се осъществява чрез обновление на методите, похватите, езика им. Установяването на едно направление в изкуството не означава нищо повече от това да възтържествува в даден момент определен обхват от идеи и всички ония компоненти на формата, които могат пълноценно да ги изразят. Познанието се подчинява на диалектическите закономерности и в този смисъл всяка нова епоха изисква и свои идейно-съдържателни, свои изразни конструкции. Езикът е елементът, който “дооформя” крайния продукт на мисълта, той е видимата проява на “завършената” философия на нещата. Наличието на нов език, на нов стил, на нови структурно-семантични връзки, на нови гледни точки към историята, днешния ден и бъдещето доказва необходимостта, по-точно неизбежността от промяна на съществуващия порядък в литературата, изкуството, науката.
Ако ограничим обсега на разсъжденията си и се спрем на въпроса за развитието на естетическите и критическите идеи, бихме казали, че изреното по-горе в пълна мяра се отнася и до тях, с тази разлика, че примерно в поезията и прозата процесите са по-явни, и, тъй ми се струва, по-бързи. А може би това е така само за определени периоди от развитието на литературата и на естетическата мисъл. Защото времето от края на 50-те години и следващото десетилетие наложи сравнително бързо ново мислене, изразило дълбочината и идейно-естетическата зрелост на една вече друга епоха. Бяха преосмислени и преоткрити не един и двама автори – и български, и чужди, критиката даде ново осветление на цели периоди, школи и литературно-критически направления, видя в нови взаимовръзки и в нови сцепления самото движение на литературата, на естетико-критическото развитие. Необходимостта от различен прочит, от разработването на непознати допреди това идейно-тематични насоки, на концептивно-съдържателни пластове изискваше и адекватни изразни средства – старите не можеха да служат ефективно и пълноценно. Това веднага пролича при новите поколения тогава – те носеха със себе си промяната, то се осъзна – при някои по-бързо, при други по-бавно – от всички. Но старото кога доброволно е отстъпвало “владенията” си?! Шейсетте години – чрез дискусии, чрез борба – постепенно наложиха своя система на мислене, която обгърна целия естетически, тъй да се каже, живот на нацията.
И няма никакво съмнение, че един от авторите, които бяха активни участници в това цялостно преустройство, беше и Цветан Стоянов. Както е известно, той е автор и на критически, и на белетристични произведения, беше и един от активните преводачи на англосаксонска литература, занимаваше се с проблемите на философията, социологията на литературата, естетиката и т.н. В каквато и насока в даден момент да беше отправил погледа си, Цветан Стоянов създаваше извисени литературно-критически и белетристични творби, в преводаческата си практика откриваше нови и неподозирани светове за българския читател.
Критиката не само се подчинява на общите закони на литературно-критическото развитие, тя е и една от най-важните му съставки. И ако необходимостта от нов език в изкуството е видимата проява на нови тенденции, които налага самият живот, то на същия закон се подчинява и литературно-критическата практика. Новият език и критиката! Та какво по-естествено от това, макар при нея, поне в българската критика, да няма онова истинско многообразие на стилове, каквото наблюдаваме, да речем, в прозата и в поезията?! В този смисъл развитието на критиката е, мисля, по-консервативно, по-трудно става налагането на някои нови насоки и това се обяснява със самия й характер. Прозата, поезията са много по-подвижни, техните изразни средства са много по-гъвкави, по-”отскокливи”, много по-бързо се приемат, макар и там да не минава без борба. Ала поколението в нашата критика, към което принадлежи и Цветан Стоянов, носеше и новите идеи, и новия стил, който можеше да ги изрази.
Нещата са, разбира се, взаимосвързани. Необходимостта от нов език в критиката е резултат от осъзнаването и налагането на различна идейно-концептивна система от цялостен, нов светоглед, от цялостно промислена идейно-естетическа платформа. Новите идеи изискват и постепенно налагат нови теми, мотиви, цялостен комплекс от похвати, прийоми, стилови характеристики.
3.
В нашата литература, критика и естетика Цветан Стоянов въведе като тема, но съвсем осмислено, съзнателно един от най-актуалните проблеми на съвременната цивилизация – проблема за отчуждението на личността, за отчужденото човешко съзнание. До него тази тема не че не присъстваше в произведения на най-големите ни класици – още от Захари Стоянов, Вазов, Михайловски насам, да не говорим за символистите и за писателите след тях до наши дни. Но ако до 60-те години темата за алиенацията и борбата на човека за преодоляването й, изразвяващите ги идеи и мотиви беше интуитивно предчувствие, то именно от Цветан Стоянов започва трескавата разработка на целия комплекс от проблематиката на отчуждението, тъй характерен за постиженията на човешкия дух въобще особено през настоящото столетие. Цветан Стоянов се зае целенасочено да осмисли на българска почва обхвата от ценности на изкуството и по-точно на литературата, свързан с този проблем. Той видя развитието на литературата и макар и не в същата мяра – на философията, естетиката и критиката, – в европейски мащаб, а амбицията му беше да изследва световната литература, да обгърне най-големите произведения, най-същественото от творческите постижения на човека от първото, по негово мнение, произведение на буржоазната цивилизация – “Робинзон Крузо” на Даниел Дефо – до последните, днешни търсения на човека на изкуството, и то все във връзка с фундаменталната тема на живота му – отчуждението. Какво даде една такава идея, един такъв замисъл? Даде без съмнение много – един нов, неподозиран ракурс, нова гледна точка, нова интерпретация и различно осмисляне на велики произведения на литературата, появили се в зората на развитието на капитализма до наши дни. Като казвам това, не мога да не си дам сметка, че алиенационните идеи, теми и мотиви съвсем не са всичко и далеч не са “крайното” откритие на търсещата мисъл на човека, но без съмнение са важна брънка в това движение, съвременната гледна точка на човека на изкуството в осмислянето на света, космоса и личността. Тъкмо това бе и ъгълът на Цветан Стоянов, това би трябвало да бъде и насоката на нашите изследвания, защото е илюзия да се въобразяваме, че времето в бъдеще няма да наложи нови, други изисквания.
Цветан Стоянов подчини цялата си творческа енергия на една и съща тема – и своите критически, и своите белетристични произведения. В преводаческата си практика той спря вниманието си на големи имена на западната литература, цялостното творчество на които също е подчинено, подсъзнателно или не, на тая тема. Техните предчувствия, независимо за автори от кой век става дума, са предчувствията на свръхталантливи, на гениални писатели, които още в своята епоха са уловили най-характерните тенденции и белези не само на времето, в което са живели, но и на цивилизацията, на която принадлежат.
Цветан Стоянов съзнателно предпочете по-ясна, обвързана с мнозинството критика, защото съзнаваше неблагоприятните последици от псевдонаучната, сухата, стремящата се да бъде творчество за “избраници” критика, която не е нищо друго, освен проява на отчуждено, в по-голяма или по-малка степен, съзнание. За него творческата природа на човека, неговата творческа същност бе сама по себе си обвързаност със света, а не порив на отделяне от него, стремеж към хармония, а не към дисхармония, към топлото, човешко присъствие, а не към хладното “необвързване”. Цялата насоченост на съзнанието му бе подчинена на идеята, че човекът трябва да “свързва”, а не да къса нишките със света и в това има без съмнение дълбок хуманистичен порив. Той, който като малцина познаваше в подробности тогава световната литература, философия, естетика, критика и пр., а и изкушенията на парадоксалните, изключително противоречиви, абсурдни идеи на западната цивилизация, не се поддаде на песимистичните модерни и модернистични внушения и съумя да открие и намери за себе си ония проходи на мисълта, които отричаха не самите произведения, сами по себе си може би велики като търсения на човешката мисъл, а изводите от техните идеи за бъдещето на света, за природата и човека.
И си мисля, че търсенията на Цветан Стоянов бяха породени и подчинени всъщност на идеята за преодоляване на отчуждението. Да припомним неговата схема на мотивите на темата за алиенацията: отчуждение, компенсационни мотиви, псевдокомпенсационна същност на опитите за компенсация. С други думи, той не се спря само на първия обхват от идеи и мотиви, настроения и чувство за света, а потърси и ония страстно-поривни състояния на духа, които доказват несломимата същност на човека с неговото движение към хармония, цялостност и устойчивост.
С. С. , 1985 г.
