Философията и огледалото на природата

Есе върху
“”” Философията и огледалото на природата”
от Ричард Рорти


от
Найден Николаев Йотов



Критиката на Рорти е насочена срещу признаването на философията като теоретическа основа и ядро на съвременната култура, против прикрепения й статус на фундаментална, законодателна дисциплина, било то и притежаваща “привилегирован достъп към реалността”. Според Рорти, философията не може да претендира за водеща роля в съвременната култура, тъй като нейният “инструментариум” /категориалния апарат и възможностите, които той предоставя/ вече не е по-съвършен и удобен за образователни цели, спрямо този на другите “жанрове” на културата, като поезията или литературната критика. Деканонизацията на философията како общотеоретическа наука съвпада с “реабилитацията” на литературата, историята, етнографията, другите хуманитарни дисциплини, считани традиционно (в "теоретически-ориентированите" общества) за второстепенни или недостатъчно строги. В постфилософската култура се размиват резките граници между научни и ненаучни дискурси, строгите и нестрогите функции на познанието – до пълното си изчезване. Тези общи идеи Рорти излага в добилата скандална известност книга "Философията и огледалото на природата", след чието излизане за автора й се залепила репутацията на «революционен нихилист» и «бунтар».
В самата философия предмет на рортианската критика се явява теоретико-познавателната /епистемологическата/ традиция, която, по мнението на американския философ, започва от Платон през Декарт и Кант до съвременната аналитична школа. Съгласно Рорти, тази традиция се основава на стремежа да се намери обяснение на нашето знание и вярвания в някакви непоклатими принципи, като идеите на Платон, априорните категории на разсъдъка /Кант/, независимите обекти /реалистите/, чувствените данни /логическите позитивисти/, свойствата на езика ни /аналитическите философи/. Епистемологическата традиция допуска, че познанието всякога се предшества от самостоятелна, независима от човешкото мислене реалност, чието точно и адекватно изобразяване е основната задача на философията. Утвърждава се, че философското или научното познание, репрезентиращо обективната реалност, трябва да бъде методически строго проверявано и неопровержимо /по Дюи, неисторически «достоверно»/. Рорти вижда задачата си в това, да деконструира радикално и преодолее това традиционно, водещо до Декарт и Лок мислене за философията като дисциплина, носеща точното отражение на битието, - «огледало» на природата, на обективния свят. Познанието, според него, не отразява реалността, а само взаимодейства, справя се с нея, както инструмент с податлив материал. Разбирането означава «извличане на полза» и умение за «справяне със събитието», това е способ за държане на ситуацията под контрол. Ако идеята е контекстуално уместна и работоспособна - тя е истинна. Отхвърляйки кореспондентната теория за истината /истината, която съответства на реалността/ като «реалистическа догма», Рорти предлага да замени тази отживяла епистемологическа доктрина с постпозитивистката концепция за “съгласуваност” /кохерентност/ като съответствие на утвърждаването между принципи и нужди, на тази или онази езикова игри, действащи в едно или друго конкретно-историческо съобщество от индивиди.
В идеите на Ричард Рорти намира израз комунологическата (от англ. community - съобщество и communication - комуникация, общуване) тенденция в съвременната западна философия. Социумът, разбиран преди всичко като езиково съобщество /учени, политици, журналисти, предприемачи и други/, американският философ счита за възможно да бъде разглеждан като единствено обоснование за човешките знания, норми и стандарти на мисленето и поведението. Това понятие - community - предобраз на “научното съобщество” на Т. Кун, според възгледите на Рорти се е отъждествило с понятието “съществуване” на обективния свят, и по-точно е изключило, направило ненужно последното. Философът /ученият, поетът/ не е в състояние да се абстрахира от социалната среда, в която е вграден; идеална, неисторическа “божествена гледна точка” (X. Пътнам), която би могла да гарантира обективност на изследването, по принцип е недостижима за човека. Познанието, утвърждава Рорти, е възможно само от позицията на ангажирания субект, въвлечен в определен социокултурен контекст; то винаги е ситуативно ограничено, обусловено конкретно-исторически. Рорти нарича такъв подход етноцентристки и го противопоставя на «фундаментализма» и «есенциализма» на Декарт, Лок, Хусерл, Карнап, представляващи, според него, реалистическата традиция във философията.
В конструктивната част от програмата си Рорти се проявява като последователен историк и номиналист, разглеждащ всеки културен феномен /започвайки с езика/ като «явление на времето и случая», т.е. като резултат от случайно стечение на обстоятелствата, обусловени от културно-историческата динамика. Опирайки се на доводите на Кун и Файербенд за отсъствие на строги критерии при прехода от една парадигма на научно изследване към друга, Рорти екстраполира това спорно положение в историко-лингвистичните и културни процеси въобще. В резултат историята се превръща в безогледен, стихиен поток. Телеологическата доктрина, утвърждаваща всеобщност, универсалност и крайност на “историческата линия” се превръща в лъжлива. Историята, според Рорти, не притежава никакви “идеи”, или пред-зададени цели, тя се твори от хората, а не от Бог или Световен Разум. Всяко ново поколение постулира свои цели и ценности, създава свой език. Културният “речник” на всяка една епоха представлява не друго, а “преописание” на исторически предходните речници и текстове. Редескрипцията е централно понятие в антифундаменталисткия прагматизъм на Рорти, смислово ядро на концепциите му. Доколкото тълкуването на обективната реалност е невъзможно, а референцията - непостижима, трябва да се говори не толкова за дескрипция на света, колкото за преосмисляне и преразтълкуване на предшестващите концепции. За средство на описанието служи метафората. След Тойнби и Шпенглер, авторът на “Философията и огледалото на природата” прокламира своего рода културологичен плурализъм. Обликът на културата се формира от “творческото малцинство” - у Рорти това са поетите, “силните повествователи”, изобретателите на оригинални метафори и текстове. Развитието на езика се свързва с деметафоризация, превръщане на преносния смисъл в пряк, фигуративен език, в буквален; метафорите “умират”, превръщат се в общозначими и повсеместно употребяеми думи. Така културата става цивилизация.
Мислите на Рорти са изградени на риторичен принцип. Така обичайният метод – дескриптивният, се оказва неудачен при анализ на текстовете му. Философията му представлява “затворена система”, съпротивляваща се както на вътрешна, така и на външна рационална критика. Така не може да се опровергае или развие, като се тръгне от формулираните в нея принципи, както това става в “откритите” системи /в смисъла, който Попър влага в тази дума/.
Философията на Рорти не е търсене на истината, а разговор и комуникация. В книгата си “Философията и огледалото на природата” той пише, че да се вижда в поддържането на разговора самодостатъчна цел за философията и да се открива смисъл на мъдростта в способността за поддържането му означава че разглеждаме хората като генератори на нови описания, а не като на човешки същества, от които се очакват точни описания. Преориентацията от познаване на истината към разговор и комуникация биха могли да създадат основа за изменение образа на философията и утвърждение на нова жизнена идеология, основана не на “обективноста”, а на “иронията” и “солидарността”.
Съгласно Ричард Рорти философията придобила, сякаш насила въведени в нея, понятия като “съзнание”, “мислене”, “субект”, “обект” и други. А за тях е създаден съответния инструментариум – “познание”, “истина”, “критерии”, “аргументи”, “знание”. Като резултат на тези интелектуални манипулации се появили псевдозагадки, с чието разгадаване философите си създавали видимо работа – “решение на философски проблеми”. За последните, естествено, били нужни и “философски методи”. Цялата тази конструкция служи за култивация на мита за философията като имаща свой собствен предмет и изпълняваща ролята на “огледало на природата”.

Притча за сеяча

От
Найден Николаев Йотов


Не разбираме езика, защото самият език също не се разбира
и не иска да се разбере; истинският санскрит говори
за самото говорене, защото му доставя наслада и е негова същност.
... някой от учениците каза: “Светото писание не се нуждае от обяснение.
Който говори истината е изпълнен от вечния живот и неговото писмо
ни се струва чудно сродено със същинските тайни,
защото то е един акорд от вселенската симфония.”
Новалис, “Учениците от Саис”


Tова е стара история, която се случва и днес, навярно няма да сбъркам, ако кажа, че е пуснала корени и в бъдното...
Безименният се събуди. Една пеперуда кацна на носа му и се вгледа в очите му. Те потрепнаха за миг и тя хвръкна.
Безименният, който беше заспал сред хиляди цветя се събуди и впи поглед във водите на водопада, който шумеше пред него. Бледите форми, студени и неприветливо строги се изпълваха с живот. От усмивката на новия ден цветовете станаха по-ярки. Безименният потъваше във всичко, до което стигнеше някое от сетивата му. Всяка клонка, лист или капка вода му разказваха за момента, в който осъзнали себе си като частица от живия космос...
Поляната поемаше още един ден от вечността, а животът - своя път в безкрая...
Той вървя докато се смрачи. Седна на един крайъгълен камък и се замисли. Дълго вече обикаляше света и се нуждаеше от почивка.
Отиваше си четиридесетият ден, откак Безименният почувства онзи властен копнеж да тръгне на дълъг път. Тогава той съзерцаваше хладните струи на един малък планински водопад и говореше с него на някакъв особен език.
Четиридесет дни са достатъчно за всяко нещо.
Безименният обиколи безброй земи, изкачи се по високите планини и прекоси пустинята. Там той осъзна, че в тишината може да разбере същността на словото.

Само в мълчанието има слово.
Само в мрака светлина.
Само в смъртта живот.
Но спомените принадлежат на миналото и той знаеше това.
По време на странстванията си, той разбра че много народи съществуваха под небето и воден от гласа на сърцето си се впускаше в поредното приключение. Беше благославян и отричан, хулен и боготворен.
Забележително е как хората чакат и се молят за Някой, който да ги научи, поведе или спаси и щом Учителят, Водачът или Спасителят се появи те - неповярвали, че тяхната химера може да придобие човешки форми и лице се, свиват в черупките си, закриват очите си, и пищят: “Това Не Може Да Бъде Той!”.
“Разпни го!” – крещеше тълпата, а той я гледаше с кротки очи.
Може би човешките същества са вечно обречени да търсят, като че ли човешкият дух– частица от Божествения, не ще съществува, ако намери покой. Тогава той ще се отрече от същността си, която е вечно движение.
Като Учител, преподаваше езика на световната душа, а като войн водеше битки с древното Зло. Той разбираше шепота на горските листа, а тъгите на ручея бяха и негови. Множество изпитания премина и волята му се кали. Където се появеше разсичаше мрачния възел на късогледството и безпросветността. Той се превърна във вселенски Учител, защото носеше безкрая в себе си. На много места го гонеха и подлагаха на всевъзможни мъчения, за да се откаже от учението си за истинното Слово. Горяха кладите, но Той излизаше невредим от тях. Около Него струеше чудна светлина и противниците неразбрали себе си свеждаха глави. Погледът му проникваше в душата на всеки и му разкриваше най-съкровената, таена и отричана природа на всеки мъж или жена. Децата бяха единствените Му човешки приятели и Той винаги бе заобиколен от тях. Звучните Му красиви думи ги караха да плачат или да се смеят, а понякога и двете. Защото влизаха направо в сърцата им Но не всички бяха като тях. “Хората, - казваше често Той, трябва да бъдат като деца, защото тяхната душевност се приближава най-много до тази на Бога...
Вечер когато звездите запалваха небето, Безименният отпращаше любопитните. Оставаше сам. От порите на космоса започваше да блика музика, извираща сякаш от звездите и покълваща в нощната тишина. Светът композираше музика съзвучна с душата Му. Всеки има своя собствена мелодия, но вселената е безкрайна и хората, стъписани пред необхватността й, се лутат в безпокоен поход за своята истинска музика, устремени извън себе си, а в действителност ключът е в нас и е известен под много имена, но всички те са части от ключа. Според мен това е любовта, но не тази , а божествената, любовта, която не знае граници и се раздава безрезервно . Ако изпълня сърцата на хората с любов, те ще чуят себе си и пътят към собствените им души ще бъде осветен от лъчите на прозрението. Влюбените хора трептят на една струна. Музиката е най-искреният и универсален език.
Безименният винаги носеше със себе си малка дървена флейта, дарена му от майката на едно дете, което бе изтръгнал от ноктите на смъртта. Под звуците й зверове и хора ставаха кротки и смирени. Когато тълпата не го чуваше, погълната от собствената си суета, той вадеше флейтата и още с първите звуци лошите мисли, като мрачни облаци, се разпръскваха за да се роди новият ден.
Безименният гледаше. Някакви звуци се спряха в съзнанието му и той почувства промяната. Небето заплака и едрите му сълзи започнаха да шибат листата на вековните дървета. Дъжд се стичаше по страните им. Лицето на Учителя грееше от щастие. След шест дни в пустинята тази влага събуди в него онова опияняващо чувство, което го завладя при срещата му с духовете. Дъждът пееше за своята скръб, за далечните звездни езера и потоци в които бе заченат. Безименният си спомни за своята поляна и ручеят, заблестял под утринните ласки на слънцето, и заплака. Сълзите му се смесиха с небесните и потекоха към земята. Той говореше на световния език . Молеше се... Когато свърши, дъждът спря и всичко утихна.
Безименният заспа и сънят го отнесе в пределите на непроявеното...



На онези, които искат да чуят.
Варна, 2005г.