Здравейте,
Ако някой от вас проявява интерес към кратък семинар на тема "Философия и суфизъм" може да дойде
на 16 понеделник, в 13.00 ч., на адрес : бул."Патриарх Евтимий" №6 - Философски институт на БАН.
Ще присъстват трима лектори от Иран и Турция, и петима от България, които ще се опитат да разговарят по
крайно неактуалните теми за духовната култура в исляма. Ще се постараем да ви спестим употребата на
числото 11 и месеца септемри, които присъстват на повечето семинари през последните години около
исляма.
С най-добри пожелания
Велин Белев
Search This Blog
Popular Posts
-
http://www.zemianazaem.com
-
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=58694 Христос Возкресе! Поздравът е за всички хора по света, не само за християните. Благовестие...
-
Марга Горанова, оцеляла след Баташкото клане, пред входа на църкавата, където е извършено клането. С кости е написано – “Останки от 1876 г....
-
На първо място, като човешки същества, познаваме и разбираме само една малка част от това, което всъщност сме. За нас самите ние си оставаме...
-
„Брикольорът", казва Леви-Строс, е този, който използва „подръчни средства", т. е. инструменти, които намира на свое раз...
-
http://www.segabg.com/online/new/articlenew.asp?issueid=-1§ionid=5&id=0000701 Разкош, макар и тъжен..
-
http://www.pravoslavie.bg/content/view/2225/197/
-
СОФИЯ МЮЗИК ЕНТЪРПРАЙСИС представя на Вашето внимание втория потвърден хедлайнер на фестивала MUSIC JAM 2010! Разказвачът на неповторими джа...
Total Pageviews
Thursday, 12 March 2009
HEL SIN KI
Hel-sinki
От Найден Йотов
Хелзинки е много специално място. Някак стерилно, някак свещено.
Още от летището те посреща неизказаната тишина. После градът те допуска в полите си бавно и с такт на опитен британски иконом. Но ако прилагаш стереотипите си от познанствата си с другите европейски столици, по вероятно е да се объркаш. Заради Хелзинки и фините - именно фини, а не финландци, е нужно да започнеш с основи на комуникацията. Съвсем отначало.
Пътят ми натам започна две години преди това, но стана част от личната ми история едва през април месец тази година. Поводът – Докорантски и Пост- Докторантски семинар по семиотика на музиката и пърформънса, организиран от Департамента по изящни изкуства към университета в Хелзинки. Поканата бе лично от проф. Ееро Тарасти, за чиито титли и заслуги може да се напише отделна статия. Само ще спомена, че понастоящем той е председател на Световната семиотична асоциация и професор хон. кауза на Нов български университет. От само себе си се разбира, че това е предложение, на което е трудно да се откаже. Точно като в коза ностра. Впрочем тя има отделно присъствие по-нататък в очерка ми за пребиваването в тази чудна земя.
Вечерта на пристигането ми след приятен полет с унгарските авиолинии беше топла, според стандартите на страната, където се намирах и някак приветлива. Бързо се ориентирах по съвършено точните упътвания на Алберто – моят домакин, който любезно ми предостави квартирата си за 5 дни и така ме спаси от тотален банкрут, защото Финландия е страна със стандарти, многократно превишаващи тези на останалите държави от Европейския съюз. Това, разбира се, се отразява и на цените. На сутринта, в центъра на Хелзинки, който е някак окупиран от университетското градче, стъпките ми отекваха по паважа с увереността на армейски генерал, устремен към върховете на семиотиката. В главата ми звучеше първият концерт на Ян Сибелиус за цигулка и оркестър в D minor, който ви препоръчвам да слушате, докато четете тази статия. Само така ще се спуснете до мета-езика на повествованието ми. Докато крача с възхита попивам външния вид на зданията – тежък неокласицизъм, пред който дори италианският се задъхва. Напомня на Петербург, но някак по строго. Особено в детайлите – пестеливи и на място. Улиците тук са изписани на двата официални езика – фински и шведски – “katu” и “gaten”. Моята улица е Vironkatu 1. Тук през следващата седмица ще се проведат изключително интересни срещи-семинари на бъдещи и настоящи докторанти по семиотика, сред който аз съм единственият представител от България. След като се оправям с интересния механизъм на входната и последващите врати, за които е нужно специално обучение, отново се натъквам на италианец. Това е Серджо Ланца от академията в Трапани, Сицилия. Веднага ставаме приятели и сме неразделни до края на конференцията.
Семинарните дни се извайват като произведения на изкуството – на всяко едно от заседанията присъства по някоя знаменитост от света на музите. В приятните кафе-паузи се водят оживени дискусии, които обикновено са илюстрирани от пиано изпълнения на събеседниците. Така теорията и практиката вървят ръка за ръка. Съпътстващата културна програма също е впечатляваща. Под диригентската палка на Владимир Ашкенази слушаме творби от Дворжак и Сук в намиращата се недалеч зала Финландия. Освен това концертите на проф. Милена Моллова и проф. Чарлз Роузен са сред основните акценти на вечерната програма. Така през целия ден музиката звучи по различни поводи, но някак започваш да я чувстваш като пълнокръвен участник в събитията.
Докато сновем насам-натам по уличките със странни наклони, попадам на най-старата от тях – Sofiakatu – ето частица от България в тази далечна страна. Впрочем връзките ни с Финландия датират доста отдавна. Освен сходната ни историческа съдба, един малко известен факт веднага ми изплува в съзнанието. Това е личността на апостола на православната мисъл и проповед Григорий Петров – голям приятел на българския народ, автор на повече от 60 книги, сред които „В страната на белите лилии”, посветена на Финландия. Книгата получава огромна популярност в България. Тогавашният министьр на просвещението М. Йовов в предисловието си към книгата пише, че финският модел е пример за идеално решение на обществените проблеми в Бьлгария. Дългите години зависимост от Швеция и Русия са дали своя отпечатък върху душевността на фините. Те са някак тихи, кротки, не говорят много. Ако спреш някого над 40 годишна вързраст на улицата, рядко ще получиш отговор. Финките са доста еманципирани и един сценарий от типа на: 3-4 приятелки в кафетерия се вторачват в младеж на съседна маса и го канят на нощен клуб с тях, никак не е рядкост. В момента президентът на страната е жена – факт, говорещ достатъчно за желанията на нежната част от населението да участва съвсем равноправно в социалния и личния живот. Сауната и здравословният начин на живот са част от ежедневието на фините и като цяло те имат съвсем здрав вид. Стройни са, с правилни черти, а когато заговорят, сякаш слушаш разговор на елфите в Мраколес. Финският е един от езиците, послужили при съставянето на азбуките на *синдарин и *куеня . Интересно, че тази деликатност успешно кореспондира с един от най-тежките стилове в музиката – метъл по финска рецепта с високи женски вокали и виолончела, придаващи специфична бленда на звука, която е станала запазена марка на финландските метъл формации.
И нека отново се върна на улицата. След като неизменно всеки път се оказвам на централния площад с катедралата, най-сетне решавам да вляза вътре и да си отговоря на двата въпроса, които ме мъчат. Първият от тях е защо след като е толкова красива и бяла отвън, с православни кубета, е така пуста и мрачна отвътре и се отслужват протестански меси. Вторият е дали ще има скоро органов концерт, защото акустиката е забележителна. Статуите на Лутер и Меланхнатон вътре ме връщат към небезизвестната полемика между Мартин Лутер и Еразъм Ротердамски относно Свободата на волята. Поседявам, размишлявайки върху трептящо-екзистенциалните въпроси, вълнуващи всяка просветена душа и с бърза крачка излизам навън да платя данъка си към фотографията. След това се насочвам към червената Руска църква до пристанището и рибния пазар, която стои като антагонист и в която редовно се отслужват литургии, за разлика от бялата й посестрима, която преди години също е била в лоното на Православната църква.
Има някакъв особен унес в ходенето по улиците на Хелзинки, от който те изкарва крясъкът на чайките и някак с това се отваря вратичката на тъгата в сърцето ти. И тогава отново някоя италианска компания успява да те накара да се усмихнеш. Тъй като Финландия е страната на Нокия, то тук работят доста чужденци и особено хора от Апенините. Повечето се познават помежду си и често си устройват увеселителни вечеринки – по домовете, клубовете и разбира се, улиците, пълни с живот и шумни разговори след залез слънце. Нощните клубове работят до 4 сутринта, а трамваи, които обикалят целия град, можеш да вземеш от всеки ъгъл, при това по стар български обичай не е нужно да си купуваш билет, който и без това е около 2 евро, а за изтънелия студентски джоб това се оказва непосилно бреме.
Онова обаче, което завинаги се отпечата в съзнанието ми от този мой първи и със сигурност непоследен престой в Хелзинки, бе и си остава срещата с Чарлз Роузен, човекът-епоха в история на музиката на 20-ти век. Така брилянтен и проникновен в интерпретирането на европейските идеи и литература, че с лекота бихме могли да пропуснем факта, че той е един от най-влиятелните пианисти през последните 50 години. Ученик на Мориц Розентал, който пък е ученик на Лист и Шопен, гостуващ професор в Чикаго, Харвард, Принстън, Кеймбридж и Оксфорд. За него също може да се изпише толкова хартия, че направо ме побиват тръпки. Докато историята на 20-ти век оживява пред нас в разказите му, той често прибягва до помощта на пианото и илюстрира своите думи с кратки музикални откъси, подобно на картечни откоси по съзнанието ни. Наистина уникален човек, когото бих могъл да нарека Маестро.
И така, това е Земята на среднощното слънце, на топлия вятър, снега и ледовитите нощи или на спускане към дълбините на човешката комуникативност, пък било то и от семиотична перспектива. Все още в главата ми звучат онези лапландски напеви, които чух по време на една от лекциите. Някак далечни, но и притегателни като гласът на Ледената кралица, който Кай чува.
Неустоимо...
photos from Helsinki!!!
http://floydfilm.blogspot.com/search/label/Helsinki
От Найден Йотов
Хелзинки е много специално място. Някак стерилно, някак свещено.
Още от летището те посреща неизказаната тишина. После градът те допуска в полите си бавно и с такт на опитен британски иконом. Но ако прилагаш стереотипите си от познанствата си с другите европейски столици, по вероятно е да се объркаш. Заради Хелзинки и фините - именно фини, а не финландци, е нужно да започнеш с основи на комуникацията. Съвсем отначало.
Пътят ми натам започна две години преди това, но стана част от личната ми история едва през април месец тази година. Поводът – Докорантски и Пост- Докторантски семинар по семиотика на музиката и пърформънса, организиран от Департамента по изящни изкуства към университета в Хелзинки. Поканата бе лично от проф. Ееро Тарасти, за чиито титли и заслуги може да се напише отделна статия. Само ще спомена, че понастоящем той е председател на Световната семиотична асоциация и професор хон. кауза на Нов български университет. От само себе си се разбира, че това е предложение, на което е трудно да се откаже. Точно като в коза ностра. Впрочем тя има отделно присъствие по-нататък в очерка ми за пребиваването в тази чудна земя.
Вечерта на пристигането ми след приятен полет с унгарските авиолинии беше топла, според стандартите на страната, където се намирах и някак приветлива. Бързо се ориентирах по съвършено точните упътвания на Алберто – моят домакин, който любезно ми предостави квартирата си за 5 дни и така ме спаси от тотален банкрут, защото Финландия е страна със стандарти, многократно превишаващи тези на останалите държави от Европейския съюз. Това, разбира се, се отразява и на цените. На сутринта, в центъра на Хелзинки, който е някак окупиран от университетското градче, стъпките ми отекваха по паважа с увереността на армейски генерал, устремен към върховете на семиотиката. В главата ми звучеше първият концерт на Ян Сибелиус за цигулка и оркестър в D minor, който ви препоръчвам да слушате, докато четете тази статия. Само така ще се спуснете до мета-езика на повествованието ми. Докато крача с възхита попивам външния вид на зданията – тежък неокласицизъм, пред който дори италианският се задъхва. Напомня на Петербург, но някак по строго. Особено в детайлите – пестеливи и на място. Улиците тук са изписани на двата официални езика – фински и шведски – “katu” и “gaten”. Моята улица е Vironkatu 1. Тук през следващата седмица ще се проведат изключително интересни срещи-семинари на бъдещи и настоящи докторанти по семиотика, сред който аз съм единственият представител от България. След като се оправям с интересния механизъм на входната и последващите врати, за които е нужно специално обучение, отново се натъквам на италианец. Това е Серджо Ланца от академията в Трапани, Сицилия. Веднага ставаме приятели и сме неразделни до края на конференцията.
Семинарните дни се извайват като произведения на изкуството – на всяко едно от заседанията присъства по някоя знаменитост от света на музите. В приятните кафе-паузи се водят оживени дискусии, които обикновено са илюстрирани от пиано изпълнения на събеседниците. Така теорията и практиката вървят ръка за ръка. Съпътстващата културна програма също е впечатляваща. Под диригентската палка на Владимир Ашкенази слушаме творби от Дворжак и Сук в намиращата се недалеч зала Финландия. Освен това концертите на проф. Милена Моллова и проф. Чарлз Роузен са сред основните акценти на вечерната програма. Така през целия ден музиката звучи по различни поводи, но някак започваш да я чувстваш като пълнокръвен участник в събитията.
Докато сновем насам-натам по уличките със странни наклони, попадам на най-старата от тях – Sofiakatu – ето частица от България в тази далечна страна. Впрочем връзките ни с Финландия датират доста отдавна. Освен сходната ни историческа съдба, един малко известен факт веднага ми изплува в съзнанието. Това е личността на апостола на православната мисъл и проповед Григорий Петров – голям приятел на българския народ, автор на повече от 60 книги, сред които „В страната на белите лилии”, посветена на Финландия. Книгата получава огромна популярност в България. Тогавашният министьр на просвещението М. Йовов в предисловието си към книгата пише, че финският модел е пример за идеално решение на обществените проблеми в Бьлгария. Дългите години зависимост от Швеция и Русия са дали своя отпечатък върху душевността на фините. Те са някак тихи, кротки, не говорят много. Ако спреш някого над 40 годишна вързраст на улицата, рядко ще получиш отговор. Финките са доста еманципирани и един сценарий от типа на: 3-4 приятелки в кафетерия се вторачват в младеж на съседна маса и го канят на нощен клуб с тях, никак не е рядкост. В момента президентът на страната е жена – факт, говорещ достатъчно за желанията на нежната част от населението да участва съвсем равноправно в социалния и личния живот. Сауната и здравословният начин на живот са част от ежедневието на фините и като цяло те имат съвсем здрав вид. Стройни са, с правилни черти, а когато заговорят, сякаш слушаш разговор на елфите в Мраколес. Финският е един от езиците, послужили при съставянето на азбуките на *синдарин и *куеня . Интересно, че тази деликатност успешно кореспондира с един от най-тежките стилове в музиката – метъл по финска рецепта с високи женски вокали и виолончела, придаващи специфична бленда на звука, която е станала запазена марка на финландските метъл формации.
И нека отново се върна на улицата. След като неизменно всеки път се оказвам на централния площад с катедралата, най-сетне решавам да вляза вътре и да си отговоря на двата въпроса, които ме мъчат. Първият от тях е защо след като е толкова красива и бяла отвън, с православни кубета, е така пуста и мрачна отвътре и се отслужват протестански меси. Вторият е дали ще има скоро органов концерт, защото акустиката е забележителна. Статуите на Лутер и Меланхнатон вътре ме връщат към небезизвестната полемика между Мартин Лутер и Еразъм Ротердамски относно Свободата на волята. Поседявам, размишлявайки върху трептящо-екзистенциалните въпроси, вълнуващи всяка просветена душа и с бърза крачка излизам навън да платя данъка си към фотографията. След това се насочвам към червената Руска църква до пристанището и рибния пазар, която стои като антагонист и в която редовно се отслужват литургии, за разлика от бялата й посестрима, която преди години също е била в лоното на Православната църква.
Има някакъв особен унес в ходенето по улиците на Хелзинки, от който те изкарва крясъкът на чайките и някак с това се отваря вратичката на тъгата в сърцето ти. И тогава отново някоя италианска компания успява да те накара да се усмихнеш. Тъй като Финландия е страната на Нокия, то тук работят доста чужденци и особено хора от Апенините. Повечето се познават помежду си и често си устройват увеселителни вечеринки – по домовете, клубовете и разбира се, улиците, пълни с живот и шумни разговори след залез слънце. Нощните клубове работят до 4 сутринта, а трамваи, които обикалят целия град, можеш да вземеш от всеки ъгъл, при това по стар български обичай не е нужно да си купуваш билет, който и без това е около 2 евро, а за изтънелия студентски джоб това се оказва непосилно бреме.
Онова обаче, което завинаги се отпечата в съзнанието ми от този мой първи и със сигурност непоследен престой в Хелзинки, бе и си остава срещата с Чарлз Роузен, човекът-епоха в история на музиката на 20-ти век. Така брилянтен и проникновен в интерпретирането на европейските идеи и литература, че с лекота бихме могли да пропуснем факта, че той е един от най-влиятелните пианисти през последните 50 години. Ученик на Мориц Розентал, който пък е ученик на Лист и Шопен, гостуващ професор в Чикаго, Харвард, Принстън, Кеймбридж и Оксфорд. За него също може да се изпише толкова хартия, че направо ме побиват тръпки. Докато историята на 20-ти век оживява пред нас в разказите му, той често прибягва до помощта на пианото и илюстрира своите думи с кратки музикални откъси, подобно на картечни откоси по съзнанието ни. Наистина уникален човек, когото бих могъл да нарека Маестро.
И така, това е Земята на среднощното слънце, на топлия вятър, снега и ледовитите нощи или на спускане към дълбините на човешката комуникативност, пък било то и от семиотична перспектива. Все още в главата ми звучат онези лапландски напеви, които чух по време на една от лекциите. Някак далечни, но и притегателни като гласът на Ледената кралица, който Кай чува.
Неустоимо...
photos from Helsinki!!!
http://floydfilm.blogspot.com/search/label/Helsinki
Monday, 9 March 2009
До там и обратно, или историята на един визуалист в „Града на маските”.
от Найден Йотов
Венеция е мечта. Мечта, която всеки изкушен от опита на визуалното и неговите ефекти върху съзнанието, трябва да опита поне три пъти през живота си. Първият е, за да бъде очарован и сърцето му да затрепти в особеното сияние на призрачните канали рано сутрин или привечер, когато отблясъците на факлите пораждат чудновати асоциации, а реалността и фантазията преливат една в друга. Вторият път е, за да затвърди усещането си, че нищо не е научил от предишното си идване и всичко започва отначало. Третият път е фатален. Тогава се случва отдаването. След като страстта е позатихнала, идва ред на изкушенията, пред които умът и духът на човек не са безразлични.
Венеция посреща гостите си с особен афинитет, който е сравним с кокетството на опитна бар-дама, подготвена на всяка цена да заплени клиентите си с тотална концентрация на чарове и отвари от постепенно откриващи се вкусове и аромати, докато накрая сетивата са поставени в пълна зависимост от магията на прииждащите, подобно на древна процесия божества, скрити зад разкошни маски. Фанфарите през деня огласят кристалния въздух, затрептял в очакване на малките кулминации, пораждани от срещата на тълпите туристи с предишни епохи, които нямат намерение да отминават. Нощните огньове лумват по разточителните меридиани на площад Сан Марко, където дневната врява се превръща в добре отмерена валсова стъпка, дирижирана от Моцарт и Щраус, които са ордьовър пред изисканите и опасни еликсири на барока. Статуите и портиците допълват Вагнеровата атмосфера, която впръскват фанфарите в изобилието на този пир за душата.
Венеция е известна с опита си в изкуството на крадците. Още от самото си създаване тя става център на търговците и ловките омайници. Знаменити пълководци, гении на живописта и музиката, прославени любители на женските прелести и ненаситни откриватели са родени в това място. За Венеция се твърди, че е най-прекрасният град под слънцето, открит музей, безоблачен, ясен и чист като моминска сълза. Както я наричат самите италианци „La Serenissima”. Странно защо, но гидовете все още разказват историите за „кражбата на мощите на св. Марк от Египет” или „Връщането у дома” на великолепната квадрига, красяща предната част на катедралата „Сан Марко”. Тя е безсрамно похитена заедно с други безценни произведения на изкуството от Константинопол по време на ІV-ия кръстоносен поход през 1204г. Тези случки далеч не свършват с гореспоменатите, но който се интересува от тях ще намери повече по въпроса в енциклопедиите.
Музеите, катедралите, дворците и малките, но съвършено подредени градини и тайници, в които се озоваваш, само ако се изгубиш от обичайните маршрути, крият и предлагат на опитното око уникални изживявания, за които не пише в нито една книга. Сякаш странникът е подхванат от невидимата ръка на някой дух и поднесен в епизод от книгата на тайните, който става част от личната му биография в миг на невнятно съприкосновение. Кафенетата и ресторантите предлагат богата програма от дегустация на вина, сладкиши и други кулинарни чудеса, а организираната на площад „Сан Йеремия” фиеста от вкусове и подправки предлага на посетителите цяла галактика от нови аромати. В театрите има почти денонощна програма от шедьоврите на комедия дел арте и пиесите на именити драматурзи, родени или влюбени във Венеция.
Модерна и древна, прелъстителна и сякаш покоряваща се, властна, но нежна. Строга и деликатна, като любимата жена, която се превръща в неустоимо непокорна, щом изгрее луната, Венеция, подобно на котка, която впрочем е един от символите й, завладява всичко в теб. Към края на деня си готов да метеш улиците и площадите, но да си там – в лоното на майката, жената, уличницата, монахинята, сестрата и любимата.
Отвъд приказното въздействие на цялата атмосфера, която е запазена марка на града, посетителят може да посети някое от специално подбираните събития, като филмовия фестивал, карнавала, регатата или биеналето.
Тази година специален гост на Венецианският карнавал беше маестро Дарио Фо, Нобеловия лауреат за литература от 1997г., който се връща във Венеция след почти 30 години, за да зарадва гостите на карнавала с изпълнение на „Първият Мистеро Буфо”, неговият популярен жесто–мимичен спектакъл, чието първо представление е от 1969г. Вдъхновена от текстове от апокрифните евангелия и народните предания за живота на Христос, тази творба се фокусира върху разбуждането на популярната култура, която според Фо, винаги е била насилвана да приема по-нисък статус за разлика от „официалната култура”. С „Мистеро Буфо” Фо изоставя институционалния театър в полза на изразителната мощ и необичайната комуникативна енергия на визуализациите, постигнати от средновековните мимове (joculatores).
В тазгодишната си поява Дарио Фо изигра специална версия на знаменития си монолог, включващ референции към Венецианската история и култура.
С любезно предоставения ми от прес офиса на организаторите пропуск за всички събития в програмата на карнавала, имах възможност да вляза в „кухнята” на някои от събитията, част от които наистина бяха много вкусни! Съдете сами от приложените фотографии. Не е случайно и мотото тази година „Sensation”.
За разлика от предишни години, когато карнавалът се разиграва основно в центъра на града, около площад „Сан Марко”, сега всички населени острови от Лагуната и съседни градчета, като Местре например, са включени в програмата. Също така има специално организиран „карнавал на децата”.
Тази година карнавалът и Венеция бяха различни, защото и аз самият се бях променил. В този съкровен диалог се крие играта. Винаги интересна и нова.
Етикети:
Венеция,
визуализация,
Дарио Фо,
докторант,
карнавал,
маски,
мечта,
Найден Йотов,
пътешествие,
семиотика
Subscribe to:
Posts (Atom)