стих

Изгарям щом гласът ти зазвънти в ушите ми

като сто слънца в едно се раждат сетивата ми.

Вихрогони бледочели навлизат с устрем в бездните

на времето, останало без плаща беззаветно тленен,

         що дави сред безмълвни стонове греховните си ноти.

        Обагрените сетива сред демонични строфи

        капят връз дантелите на бели лилии. 
        Душите восъчни разтапят се в напразни вопли
        за святост хвърлена на сметище от обещания,
        а в залата оркестърът отмерва сетните си струни.
        

        Душата на девица, измита от среднощни блянове,
        засвети на полето, заискряла от внезапен дъжд,
        като стебло на житен клас от косата недокоснато.
        Олтар на светостта, олтар на вечни храмове,
        прославящи Живота, Истината, Любовта.
            

На Анна Герман,

 с огромна любов