Известно е, че при детето усвояването на езика става не чрез просто разширяване на речника, а чрез серия вътрешни разчленявания, без да се нарушава усещането за цялостно владеене на езика. На всеки етап няколкото думи, с които детето разполага, са за него целият език и му служат да назовава всичко с нарастваща точност и без празноти. Така и за човек, който е прочел една книга, тази книга е цялата му „литература". Когато прочете две книги, те ще си поделят цялото му литературно пространство без никаква празнина между тях, и т.н. И тъкмо защото няма празнини за попълване, една култура може да сеобогатява: тя се задълбочава и се разнообразява, но не се разпростира.
Инструменталният универсум на любителя (l'bricoleur) си остава „затворен" и ограничен, колкото и да са богати източниците му. „Това го отличава от изобретателя (l'ingenieur)****, който винаги може да се снабди със специално приспособени за неговите нужди инструменти. Единият (l'ingenieur) изследва света, докато другият (l'bricoleur) разполага само с остатъци от чужди произведения." Достатъчно е в последното изречение да заменим думите ingenieur и bricoleur съответно с романист и критик, за да дефинираме литературния статут на критиката. Материалите на критическия труд действително са отломки от други човешки творения. Това са творбите, сведени до теми, мотиви, ключови думи, натрапчиви метафори, цитати, фишове и позовавания. Творбата в първоначалния й вид е структура, също като първоначалните цялости, които един bricoleur разглобява, за да извлече от тях елементи, полезни за всевъзможни цели. Критикът също разчленява дадена структура на елементи (по един на всеки фиш). Девизът „Това все за нещо може да послужи" вдъхновява и двамата. Критикът се ръководи от него при изработването на своята материална или идеална картотека. След това идва задачата му да изгради нова структура чрез „сглобяване на остатъците". Перифразирайки Леви-Строс, можем да кажем, че „критическата мисъл" изгражда структурирани цялости посредством една структурна цялост, каквато е творбата. Но критическата мисъл не усвоява собствената структура на творбата, а строи идеологическите си дворци с отломки от предишен литературен дискурс.
Към тази история на вътрешните преразпределения на литературното поле (а нейната програма е вече много богата: да си представим например една универсална история на опозицията проза - поезия, опозиция фундаментална, елементарна, постоянна и непоклатима във функцията си, но непрестанно обновявана в средствата си) трябва да се прибави историята на много по-обширното деление между литературата и всичко, което тя не е. Това вече би била не литературната история, а историята на отношенията между литературата и цялото на социалния живот, историята на литературната функция. Руските формалисти настояваха върхудиференциращия характер на литературния факт. Литературата е функция и на нелитературата и никакво окончателно определение не би могло да й се даде: стои само съзнанието за някаква граница между тях. Всеки знае, че раждането на киното промени статута на литературата, като отне някои от функциите й, но и като й предостави някои от средствата си. Тази трансформация очевидно е само началото. Как ще оцелее литературата при развитието на другите средства за комуникация? Вече не вярваме, както са вярвали от Аристотел до Деларп, че изкуството е подражание на природата, и там, където класиците търсеха преди всичко красиво подобие, ние търсим радикалната оригиналност и абсолютното творчество. В деня, в който Книгата ще престане да бъде основният преносител на знанието, няма ли литературата да промени смисъла си? Може би просто изживяваме последните дни на Книгата. Тази случваща се сега авантюра би трябвало да ни направи по-внимателни към миналите епизоди: не можем до безкрайност да говорим за литературата, като че ли съществуването й се разбира от само себе си, като че ли отношението й към света и хората никога не се е променяло. Липсва ни например една история на четенето. Интелектуална, социална, дори физическа история: ако вярваме на св. Августин34, неговият учител Амброзий ще да е бил първият човек от Античността, който е четял, без да произнася на глас текста. Истинската история се прави от тези велики мълчаливи моменти. И може би стойността на един метод е в способността му да открива въпрос зад всяко мълчание.
No comments:
Post a Comment