Search This Blog

Popular Posts

Total Pageviews

Thursday, 29 December 2011


Images function within the constraints of space and time and are bound to memory. Memory(s) doesn’t operate within the restrictions of digitalized time, just as consciousness displays no immediate temporal reflection of what we say when we talk about (it). What we describe as that place within the human psyche — the inner — is a mixture of sensations, feelings, thoughts, desires, abstractions, all of which can be isolated by language into discrete units, none of which can be described in isolation of the other. It is this symbiosis (and the organicity which underlies it) which links experience with learning but which makes the translation between experience and learning neither solely dependent on language nor somehow outside of the linguistic, neither of the image nor beyond it.

Wednesday, 14 December 2011

Wednesday, 19 October 2011

Thomas Hoepker chose not to publish this photograph in a book about 9/11. -

Tuesday, 4 October 2011

Епитафия за изминалата 2010 година

Тази година загубих двама приятели. Безвъзвратно, завинаги, безнадеждно. Но в сърцето ми, те имат близки до огъня места. 
Тази година ми донесе трима нови приятели - двама братя и една сестра. С надежда и устрем един към друг. Мигновени и вечни.
Тази година е като никоя друга и не искам да свършва, защото тя е като самия живот - неочаквана, но чакана, пълна и пуста, завинаги и сега, тук и навсякъде. 
Домът ти е там, където е сърцето ти, гласеше един надпис, някъде...
Моето е с вас, приятели мои.

Tuesday, 20 September 2011

Исихасти се възраждат от миналото за да просветлят настоящето

Екип на TravelTV засне исторически възстановки на молитвения живот на монах-исихаст при кампания от снимките на мащабния проект "Това е България".
"Сред крепостите и църквите на най-малкия град в България - Мелник намерихме идеален декор за снимките. Атмосферата трябваше да е специална.

За мен беше неповторимо изживяване да вляза в ролята на човек, отдаден на мълчанието, поста и непрестанната молитва, но стана някак естествено." - сподели актоьорът Найден Йотов

Thursday, 25 August 2011

Beglika 2011

Очаквайте скоро документалният филм с кадри от Беглика!!!

Tuesday, 21 June 2011

The 2011 ISSRPL

The 2011 ISSRPL, A Mosaic of Margins: Ethnicity, Religion, and Belonging will be 4-18 July, in Sofia, Plovdiv, and the Rhodopa Mountains, BULGARIA. Applications for the 2011 program are no longer being accepted. Application and information on the 2012 ISSRPL in Indonesia will be available by late October.
• For more on the ISSRPL, see a recent New York Times article by Nick Thorpe, "In a Divided Land, Lessons in Living Together," about the 2010 school. As well, the ISSRPL Occasional Paper Series, along with the most recent issue of ISSRPL NEWS, can be found in "Our Vision."

В дебрите на Странджа, устието на р. Велека

Wednesday, 8 June 2011

Saturday, 28 May 2011

Изгубената България в образи

Марга Горанова, оцеляла след Баташкото клане, пред входа на църкавата, където е извършено клането. 

С кости е написано – “Останки от 1876 г.”, Батак, 1927 г.

Wednesday, 18 May 2011

25 Things A Man Should Know

25 Things A Man Should Know 
by George Zaharoff
While going through life and my global business dealings in the world I interact, I have learned so many things on etiquette and socializing – here’s twenty-five:
25) After 5pm, the light suit goes into the closet and the dark one comes out.  In other words, if the wedding is going to go past 5pm and way into the night, NO light grey, light blue, or light brown.  Dark black, dark blue (note: DARK), and nix the brown all together unless it’s very dark (I think one shouldn’t have a brown suit in their wardrobe unless it is light beige (and for Spring/Summer).  This also applies to shirts – striped shirts are for day and office wear.  Solid white/light blue rule the night.  Monograms should either be in the center of the pocket or two…TWO..inches above the waist on the right-hand side.  NOT on the collar or cuff, unless you want to be tacky.  Stay away from tie bars, tie clips, etc.  The point of the tie should come right to the top of your belt.
24) In a cab or limo (backseat), you go in first, then your lady…she should not have to slide herself in for you, you should do this yourself.  Going up a staircase, the man is behind, down, he is in front.  This is in case she slips and has someone to fall back (or forwards) and save her fall.  Going into a revolving door, the man goes first and pushes a little bit harder for his woman.  In addition, crossing the street, the man is on the side of on-coming traffic.  The days of taking off your cape and placing it on the ground so the woman does not soil her shoes are over.
23) At a restaurant, your partner always order first (unless the man is ordering for her), then the guest, then the host.  Very simple.  Chivalry is very sexy.
22) Never mismatch your black pants and black jackets.  Big no-no.  They should be the same fabric and the same shade.  If you stain your black jacket, dry-clean both together.  Also, your pants should fit, both in length and around the waist.  Find a good tailor to take care of it.
21) All men should have proper stationary.  Small 5x7 cards for handwritten notes with matching envelopes and large sheet for other types of typewritten correspondence.  They should only have your name on the heading, centered while the back flap of the envelope has only the address (not the name).  Spend a little bit of money on this, not a lot, but enough to show you care about yourself and the person on the receiving end.
20) ALWAYS wear a belt with your pants, even if it is jeans with gym shoes.  Try to have the colour of the leather match the shoes if you are not wearing gym shoes.  Sometimes a nice burgundy belt will match a pair of brown shoes.  The buckle (silver or brass/gold) should match the buckle of the shoe, if the shoes do not have a buckle then look at your watch.  If your watch is silver, than stick with a silver buckle.  The socks should also match your shoes and your shoes should ALWAYS be shined.  Speaking of socks, if they have runs or holes in them, toss them out and your white socks should be exactly that, WHITE.  You never know when you will have to take your shoes off.
19) Your nails should NEVER have anything black underneath them, unless you do something for a living and can’t help it, then it is acceptable.  There is NO excuse for lack of personal hygiene.  Women love men who take care of their feet, just listen to the stories they tell each other when they (women) get pedicures.  Don’t overdo it on the fragrance, if you can’t smell yourself, it doesn’t mean the person down the block can’t.
18) Never shut yourself off from a new experience.  Everything is connected to each other in the Universe.  Do it non-judgmentally.  In doing this you also open yourself up to unlimited possibilities and unlimited inspiration in your life…it’s a two-way street.  The moment you cut yourself off from the world, you have stopped living.
17) Never EVER make fun of someone else’s culture.  You NEVER know what connection to that culture someone listening may have to it.  Also, it shows how ignorant one is…
16) I have learned to wait and let the other person hang himself.  Never stoop so low where you argue with someone.  Silence and time are amazing.  People will eventually show their true colours. Once they show it, out of your life they go.
15) No matter what you have or what you do for a living, never make anyone feel inferior to you.  On the flipside, never feel inferior for what you contribute to society.  You never want to drain someone from their energy, including your own.  Life is too short, besides you will have to pay that energy back one day.
14) In your correspondences and when you communicate state things without being negative.  For example, instead of saying “we do not have xyz to ship you because of a problem with out machines,” state it in a positive manner, “due to overwhelming response to xyz, you will be receiving your item three weeks later than planned.”
13) NEVER cast your pearls to the swine.  Show only those who truly deserve it.  Love everyone, but most at an arm’s length.
12) Whatever you do, do it the best, do it right, pursue excellence, not perfection.  With perfection you’ll always be unhappy, with excellence you can always strive to better yourself.
11) Never judge another and never be embarrassed about yourself, your life, or your family.
10) Never gossip, it is a cancer.  Never have your name attached to something negative, nasty or dirty people would see and connect you to it.  It isn’t worth it.  NEVER air out someone else’s dirty laundry to the public and PLEASE never air out your own.  If you are caught, be a man and admit to it and move on!
9)  Give to those less fortunate.             
8)  Always be noble, because no matter how high in life you become or if one day you were to lose it all, people will love you for you – and they just may help you one day get back up there.
7)  Life is about the day to day activities that add up to a lifetime.  When you die, they are not going to say about the properties you owned and the castles you stayed at while on vacation.  People will remember how you helped someone one day long ago or how you made a difference in someone’s life.
6)  Envy, cynicism, greed, hatred, regret, anger – these I call the “ka-ka” emotions.  They eat away and chip at your soul and at your heart.  Get rid of them, clean house, name it and claim it and kick it to the curb.  Love and happiness is what you need to surround your environment.
5)  Birds of a feather flock together.  Need I say more?  If you expect first class, life will give it back to you as want second best?  Trust me, the Universe will listen and happy to comply.  You deserve the best, it is your divine right.
4)  Give praise when it is deserved – give compliments.  Look at the best parts of someone/something and focus on that particular attribute.  If someone or something is not for you, don’t say, “I would NEVER date her, she is so ugly!”  Instead say, “she’s not my type.”  Now isn’t that better?  There would be many times I would be at a gallery or somewhere and I would be asked what I thought of a particular piece of art.  Rather than me reply, “It’s god-awful, who would even think of creating such a piece of ….?”  I would say, “It’s not my style, and I am curious the artist’s thoughts when he/she created it.”  Sometimes the artist might be the one asking.
3)  Remember this quote and memorize it: “I will allow no person’s opinion, no influence to enter my mind which does not harmonize with my purpose.”  VERY powerful, if someone or something does not harmonize with your purpose, buh-bye, out it goes!
2)  Pray, to whomever you believe in.  Prayer is very powerful.  The energy that is created by prayer is incredible.
1)  Love yourself.  If you don’t who will?  Believe in yourself, your accomplishments and your dreams.  It’s addicting.

        My Dreams. My Passions. My Life.
                 Lifestyle Creator and Mens Designer  
George Zaharoff

Cool site for periodic costumes!

Monday, 25 April 2011

The Importance Of Music Education

Reasons why music education is so important in our schools and lives.

Many people underestimate music education in the schools today, as well as the teachers are trained in music. However, music education is extremely important, and so are the teachers.
In college, music education is one of the largest, most dense programs. Teachers have to learn general education materials, psychology, and technique. They must learn to play every instrument, they must learn music history, they must learn music theory, they must learn composition, they must learn instrument repair and teaching methodologies, they must learn conducting, they must learn about all the repertoire that's out there, and so much more.
Music students, therefore, learn an awful lot. They learn a lot of music history along the way. This includes "modes," which were used in churches back in Medieval times, during the development of music. They are still used today in jazz and modern band/orchestra/movie score compositions. Students learn about the historical events that were taking place when the music they play was written. They learn what the music was typically used for (was it sung? was it an opera? dancing music? for royal families or poorer ones?). So much of our culture is absorbed in music and has been for centuries.
Music also helps with math and science. Students learn to count, keep a steady rhythm, and how to multiply and divide (to figure out how long each note is). They even learn a little bit of algebra (the "dot" on the note is exactly half the value of that note. Students need to be able to figure out how much the "dot" equals in each case). Students also use science to help them discover what sounds good together and what doesn't. As they learn, they use prior knowledge to figure out what else might sound good together, which can lead to composing. Students also need science to understand something called the "overtone series," which Pythagorus came up with back around Medieval times. This theory is how music is produced by vibration and why.
Students learn a lot about languages. Many choral songs are written in other languages, including ancient ones. Students must learn to translate these works to understand what they are singing about. Some songs are famous literary poems or short works set to music; so students are exposed to that. Also, the markings in music (how fast, how loud, what style) are typically written in Italian. Students learn to understand a little bit of Italian in order to interpret the markings in their music.
Students learn an incredible amount of coordination through music -- it isn't unlike being an athlete. Students must use fine and gross motor skills in order to play an instrument. Singers and wind players must learn breath control and be in good shape to play.
Students learn about art. Some very famous pieces were written about important pieces of art, and students learn about the artists, pieces, and styles as they're playing the music.
Music education also brings higher thinking to our children. It allows them to think about complex patterns (where does my part fit into the whole? How can I make my part sound better? What are some tiny adjustments I can make to adjust tone or intonation? How does this music and these different parts fit together?). It almost leads to a philosophical environment. Students have to be absolutely aware of what every other musician does at every time. In that way, it fosters cooperation, as well. No musician is independent of the whole, and yet each musician is a part of that whole, with a unique part and sound.
Students tend to foster close relationships with other musicians and with their music teachers. They tend to have a higher aptitude and sometimes capability for learning. Music teachers, because they don't worry so much about "state standards" or tests, can focus on what's really important: learning about music.
As one can see, music is very important in our lives. It is frequently underestimated and thought of as "easy" or "play time," but it's not that at all. Students frequently appear to be having fun while they are making music because music IS fun (though not easy). Music can portray any mood, and it takes a special, interested person in order to make it good. Music is very important to education.

Saturday, 23 April 2011

International Summer School on Religion and Public Life (ISSRPL) in Bulgaria!!!

The International Summer School on Religion and Public Life (ISSRPL) is a unique, global initiative providing an annual international, inter-religious summer school of approximately two weeks. Each year the school explores critical issues around religion and society that impact the nature of community. It combines pluralistic perspectives on religious thought with social scientific research on tolerance, civil society and an open, dialogic, approach to pedagogic practice.


Monday, 18 April 2011

Реч на Чарли Чаплин


Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че мъката и страданието са само предупредителни сигнали за това, че живея против собствената си истина. Сега знам, че това се нарича "автентичност".

Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да засегнеш някого, ако го подтикваш към изпълнение на собствените му желания, преди да им е дошло времето и човекът още не е готов, и този човек съм самия аз. Днес наричам това "признание".

Когато започнах да обичам себе си, престанах да се стремя към друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме обкръжава, ме приканва да раста. Днес наричам това "зрелост".

Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства се намирам на правилното място в правилното време и всичко се случва в нужния момент, затова мога да бъда спокоен. Сега наричам това "увереност в себе си".

Когато започнах да обичам себе си, престанах да ограбвам собственото си време и да правя грандиозни проекти за бъдещето. Днес правя само това, което ми носи щастие и радост, това, което обичам да правя и носи на сърцето ми приятни усещания. Правя това по собствен начин и в собствен ритъм. Днес наричам това "простота".

Когато започнах да обичам себе си, се освободих от всичко, което принася вреда на здравето ми - храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме теглеше надолу и ме отблъскваше от самия мен. В началото наричах това "позиция на здравословния егоизъм". Сега го наричам "любов към самия себе си".

Когато обикнах себе си, престанах да се опитвам винаги да бъда прав и от този момент правя по-малко грешки. Сега разбрах, че това е "скромност".

Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се безпокоя за бъдещето. Днес живея само за настоящия момент, в който се случва всичко. Сега изживявам всеки ден за самия него и наричам това "реализация".

Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ме разстрои и от това мога да се разболея. Но когато го обединих с моето сърце, моят разум ми стана ценен съюзник. Сега наричам тази взаимовръзка "мъдрост на сърцето".

Повече не ни е нужно да се боим от спорове, конфронтация или различен род проблеми със себе си или със другите. Даже звездите се сблъскват, но от техния сблъсък се раждат нови светове. Сега знам:"Това е животът!"
Когато обикнах себе си, престанах да живея с миналото и да се тревожа за бъдещето.

Чарли Чаплин - реч на собствената му седемдесетгодишнина 

Няколко лъжи за АЕЦ Белене

Една любопитна статия:

Monday, 14 March 2011

Размисли за визуалната комуникация. Фрагменти.


Никъде, никога не е била създавана сериозна и изчерпателна азбука на образа. Налице са отделни примери за кодиране на родова принадлежност в продукти на традиционната култура като шотландските килтове или персийските и турските килими – чрез специални шарки се определя към чии род се числи майсторът или носителят им. Пиктограмите също не могат да претендират за визуална азбука, поради тяхната ограниченост и специфика на израза.
има ли образът същите характеристики както един текст – подтекст, интонация, акценти и др.?

Успешните (въздействащите) образи се помнят защото са винаги свързани с текст. Само точно взаимодействие между текст и образ е непреходно сполучливо.
Думите са имали превес в моментната комуникация – тя въздейства на нервните центрове, които са свързани с вземането на решенията, докато образът има по-дълготрайно присъствие, но и е свързан със следващ етап на когнитивна дейност, при който се прави анализ на видяното и чутото и се свързва с общия или частен културен контекст и конкретната ситуация, създала се при неговото първо възприемане.
Думите  са имали превес над образите в човешката история поради факта на самото им изговаряне или изписване – почерка и тембъра на гласа. Личният контакт се осъществява на равнище език – словесен, чиито основен елемент е желанието на говорещият да внуши своите идеи посредством способите на речта. Така тонът, подтекстът, интонацията, акцентите и останалите речеви фигури стават неотменна част от словесното общуване. Създава се „топла връзка” между говорещ и слушащ(и). Тази топла връзка е с почти магически характер. При образо-предаването това липсва, освен може би във великите творби на изобразителното изкуство. Няма го дори в рекламата – защото там е задължителен културният контекст и масовостта на посланието. Извън конкретната семиосфера посланията на образа нямат същата стойност, а съответно и същия ефект върху реципиента.

В така нареченото картинно мислене ние виждаме образи, който изразяват и въплъщават нашите идеи, но когато разказваме словесно тези идеи ние описваме образите с думи и жестове и нашето послание е с много повече нива на израз и възприемане отколкото ако просто назовем смисъла на това което искаме да кажем с назоваване на самите идеи.
Буквите като картинки – децата запомнят буквите посредством мелодия и рисунка. Кое се възприема от съзнанието най-напред и най-добре – образа, буквата или звука.

Различните кореспондентни центрове в съзнанието.

а какво е калиграфията?!

Живописта – как в една картина се кодира цял наратив от големите теми на човешката култура. Картината – семиосфера.

Създават се образи, в които се кодират от една дума до цели наративи, понякога големи колкото „Война и мир”. Целта на създателите на образи е да кажат възможно по-въздействащо нещо на адресатите, а не възможно най-много, което поставя въпроса за целта и правото на изобретяващите образа-послание да насаждат представи сред обществените групи – потребители на тези крайни продукти на визуалността.

Рекламните лога последством оригинални шрифтове и комбинации от цветове се превръщат в запазени марки – образи с които съответните компании се идентифицират и им служат като синтетичен символ в пространството където тече постоянен обмен от идеи и символи.

Докато образите се използват за илюстриране на текста – тоест за добавяне на визуален елемент към наратива – даващ нагледна представа за разказа – те имат второстепенна функция. Думата илюстрирам съдържа в себе си корена lux – светлина от латински. Картината осветлява разказа, сякаш той непременно бива в тъмнина до този момент. Идеята, според мен е той да хвърли друга светлина – тази на допълващия елемент в човешката комуникация – а именно изграден образ . съобщение, което се съдържа в културната ни памет и бива мигновено разпознаваемо. Така комуникацията се осъществява на няколко равнища едновременно. Киното съдържа в себе си тези две равнища – текст и образ, но добавя към тях и звук, а картините се раздвижват и те „вкарват” в живота на екрана. Където съзнанието замества макар и за кратко реалиите от обкръжаващия го до този момент свят с тези от действието пред него, доведено до екрана посредством сноп бяла светлина – източник на всеки образ.

Постепенно образите се превръщат в автореферентни системи. Така както текстът бива анализиран с помощта на лингвистиката, така и за образите трябва да има отделна граматика. Съществуват две големи пречки, които лингвистите посочват пред образите, заради което не може да се говори за азбука на картината.

1.     Образите нямат общи елементи подобни на писаното слово
2.     Образите нямат разпознаваема синтактика

Чомски твърди, че „езикът е определен от азбуката си и от граматическите си изречения”.
Американският философ Сюзан Лангер пише „Фотографията... няма граматика...Няма такива елементи, които биха могли да бъдат наречени, метафорично, „думи” на портретирането” За Лангер, проблемът тук се състои в допускането на това, че има визуален език, не че няма думи – картинни елементи – във фотографията или в киното, а че няма универсално приет език на визуалното описание. Въпреки това някои са изнамерили подобен език за црителното с добре дефинирани азбуки.

Френската семиотичка Фернан Сен-Мартен се опитва да създаде азбука на образите в книгата си, Семиотика на визуалния език. За Сен-Мартен, цветът е основен визуален елемент. Цветът, като форма на светлината, дава очертания и същност на видимия свят. Нейната основна азбучна визуална единица се нарича „колорема”. Колоремата е най-малкият елемент в директния или опосредстван образ, който може да бъде фокусиран с фовеалното поле на ретината. Колоремата може да бъде изградена от естествения цвят на образа, неговата текстура, големина, граници, посока или позиция в рамките на погледа. Тези физически атрибути на образа, веднъж забелязани и идентифицирани, намират значение след успешни наблюдения, подобни на идеите близки на конструктивистите.

Така както езикът  - устният е изразител на езика – писмения – така и въображението е езика на образа, допълнен понякога от музика.

следва продължение...

Първият урок на Рангел Вълчанов

Първият урок[1] 

            Гостуването на видния български режисьор стана начало на серия от такива срещи с личности, известни "за изключителните си заслуги за изграждането и развитието на българското киноизкуство и популяризирането му по света".
На 14 ноември 2008 година в спортната зала на гимназия „Златарски” се събраха над стотина преподаватели и ученици, които търпеливо очакваха появата на Рангел Вълчанов след като стана известно седмица по-рано че визитата му се потвърждава. Почти никой от присъстващите не беше готов за последвалата в рамките на два часа изповед на големия български режисьор. Традиционните въпроси и отговори за творчеството и предпочитанията на скъпия гост бързо преляха в един жив разказ за събитията от детството му, частично отразени в историята на героя от „Лачените обувки на незнайния войн”, куриозите от кандидатстването в НАТФИЗ на маестро Вълчанов, ярки лични моменти от биографията му, бгато изпъстрени с незабравими примери от световната съкровищнца на духа.
Голямо впечатление направиха думите на госта, насочени към младото поколение: „Всяка нова младеж е прекрасна. Та как може да е другояче–нали тя е нашето бъдеще!”
По средата на срещата, когато учениците от по-задните редове очаровани се престрашиха да вземат участие в диалога, бай Рангел възкликна”Не можем ли да сме по-близко едни до друг! Как ми се иска да се приближа до вас”. Тогава всички като под заклинание се изправиха и придърпаха столовете си в такт една крачка напред. Големият режисьор не прави нищо излишно. Той диша в такт с героите си.

С гостуването на Рангел Вълчанов символично бе открит и сезонът на театъра в гимназията. След срещата се проведе първата сбирка на театралната работилница.

Когато пред теб стои човек, събрал в себе си мъдростта на простия селски живот, повеите и модите на града от следвоенното време и широкия хоризонт на необременен от идеологията поглед – чист като планински мед. Забравяш за суетата, за разликата във възрастта, за дребните си пристрастия и случайни коментари, дочути в злободневните коридори на бита ни. Човекът пред теб става скъп, близък до сърцето и ума ти и ти се чувстваш чудно сроден с големите тайни на всемира.

На добър час маестро!
Очакваме Ви скоро

Найден Йотов

[1] филм на Рангел Вълчанов,  по сценарии на Валери Петров - "Първи урок" (1960)

Размисли за визуалната комуникация. Фрагменти.


Иконите са образи проникнати с мощ. Те са видимата репрезентация на процеси, състояния и личности, които могат да бъдат въобразени и почувствани, но рядко видени. Иконата представлява повече отколкото показва. Тя е символ на енергии, дейности и присъствия които са активни във въображаемия свят, но които не могат да бъдат директно демонстрирани. Една от най-мощните форми на иконата е малка религиозна картина, която осигурява частна молитва и почитание. Иконата носи силата на Бога и Го прави видим за вярващия. 
Иконите предивикват страхопочитание в гледащия, тъй като артикулират това, което не може да ¢ъде видяно. Тъй като те са посредници между видяното и невидимото иконите съществуват сами по себе си. Гледащите отдават на репрезентацията собствена независимост. Резултатът е, че иконите стават силно убедителни образи, способни да комуникират и убеждават хората повече отколкото думите някога ще бъдат.

Онези, които знаят това- използват силата на добре-изработените иконични образи, независимо дали става дума за религиозна, научна или търговска цел. Иконата е символ, който спечелва и задържа лоялността на вярващия в него. В религията, верността към деноминацията; в политиката лоялността към партията и нейния лидер; в търговията към „бранда”. Опасността при тези икони е, че те изглеждат толкова „истински” и „прости”, че придобиват характер на недвусмислени факт от природата. Това разбира се, не може да бъде вярно. Тези образи са мисли на онези, които ги създават.

Saturday, 5 March 2011

Шаячена интелигенция

Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо – на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая?
 Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди – неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион – като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден. Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища – не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!..
 Те са прочели една брошурка за Опарин и знаят тайната на живота; те са зазубрили няколко конспекта и разбират що е единство и борба на противоположностите; те могат да ви докажат, че светът няма начало и няма край; те са научили, че зад всеки възторг стоят икономически отношения. Всичко им е ясно, на тях, шаячените интелигенти – или, ако не им е ясно, то поне са уверени, че скоро ще им се изясни, стига само да проверят какво пише по въпроса в учебника. А учебници те имат в изобилие – още с парите от първата заплата са ги купили и наредили в новата етажерка, там до прочутия червен абажур, който напомнял Чеховски разказ – може би, защото и от него лъха същият ужас на пошлостта. И ето, че миг след това те, които до вчера не са виждали четка за зъби, ви говорят за цивилизация. Те, които знаят от пази боже до помози боже, ви учат как да разбирате Гьоте. Речникът им е от сто думи – започва със “значи” и завършва със “специфика”. С него те ще ви изкоментират всяка мъдрост. Развлечени, нахални, космати, самоуверени, те носят своите гурели из библиотеките и изложбените зали, сочат с пръсти, мръщят се, кашлят и раздават оценки. “Всичко това е за нас – казват те – и ако не ни харесва, не може да съществува”! Но те не са само публика, те станаха и – прости ми господи! – създатели, та дори и командири на културата! Малцина ли са се възкачили върху диригентските пултове, за да размахват геги? Колко месарски ръце галят пепелницата от слонова кост преди да напишат върху ръкописа “Да се поправи”? Преклонете се и се смирете, своеволници – пред вас е великото жури на простаците, то ще ви съди и ще ви дава равнище!
 Някой ще възрази сигурно, че думата “простаци” не е точна, че тя трябва да се отнесе към друга категория. Но, извинете, думата е тъкмо на мястото си! Напразно се мъчат да изменят лексиконите и да коват нови смисли на старите, познати прозвища, за да не ударят те там, където трябва… Хората знаят много добре на кое се казва простащина, те не са забравили чак дотолкова българския език. И хиляда социологически есета да се напишат, те няма да обезмирисят шаячения интелигент – защото той и само той е истинският, страшният, устременият, войнствуващият простак. Той не притежава дори свежия смях на варварина, той е тъп и сериозен като глинен африкански идол, като чукундурите, които доскоро е вадил от бащините си ниви!
 Ще попитате откъде идва, кой извор го изригва от недрата си? Да, страшното е, че идва от народа! Той бе същото тихо и наивно дете, което преди малко седеше в ниската класна стая, под лавиците, където мирише на дюли, и от стената вдъхновено гледа Ботев. Каква сила го преобрази и отнесе аромата на дюлите? Ботев би се изплашил да го види сега. Неофитовци и априловци щяха да се обърнат в гроба, ако можеха да го усетят, него, питомеца на днешното училище! Но те са мъртви и той си служи безнаказано с техните имена, гордее се, че е продължител на паисиевата линия! Той е насочил като пика своята диплома. “Народът ме е изучил – ечи гласът му, – за да уча вас”! Затова, разбира се, националното му е винаги на устата – но не истински националното, а онази лъжлива затвореност, която той е оградил с плетища. Толкова знае – от село до Голо бърдо, там е пасал козите, там е вселената. И толкова трябва да знаят всички, за да му бъдат равни, за да могат да клекнат заедно на припек да люпят слънчогледово семе, да си гледат немитите крака, да душат вкисналия си козяк, да си разправят говедарски анекдоти и от време на време патриотично да се провикват: “У-бре-де-бре”! и “Льох-мари-майчице”! Това било родното, земята, която ни давала сила като на древния Антей. Шаяченият интелигент би изрязал всички крила, за да осигури тази земност.
 Защото за него любознателността е първороден грях. Ако някой рече да погледне оттатък баира, той ще се смръщи и ще го покаже с пръст: “Аха, ето го родоотстъпника”! Кой разправя там, че Амазонка била по-дълбока от Искъра? Що е това Амазонка? Я дайте да го видим тоя другар! – и вече е готов да говори за предателство. Своето скудоумие той нарича родина. Тъпченето в пръстта – жизненост. И върховната му добродетел е неговото мръсно бельо – понеже, видите ли, е нашенско, баба му го е тъкала ей тук, на пруста.
 Но кого ще излъже той, че идвайки от народа, е едно с него? Та от народа са дошли толкова много неща, които са му били чужди, защото той създава всичко и всякакво! Нали после сам той ги е изхвърля от себе си и ги разтъпква с крак? Ах, тази лъжлива принадлежност, която се мъчи да се родее с шаяка! Това демонстриране на калта под ноктите, с което се иска да се напомни за чернозем! Не, народът не може да се отъждестви с такава смет! Народът, който достигна кристални висини на чувството и съзерцанието и ги предаде в дивните стихове на песните си; който с най-простички бои направи дори от килимите си цветни приказки, който вряза чистотата на душата си в дървени иконостаси, достойни за всички луври и ермитажи; народът, който можа да стопли с човечен хумор мрака на вековно страдание, да почувствува музиката на неуловими нюанси, да открие с две думи мъдрости – бисери; народът, който се втурна със свещена жажда към светлината, който късаше от парчето хляб, за да купи книжки на малките си, който още преди двеста години разнасяше стока от Мюнхен до Етиопия и гледаше света с големи любопитни очи; народът, чийто шаяк, и най-груб, и най-дрипав, никога не мирише – истинският, великият, дълбокият, създаващият народ по-скоро ще изчезне, но няма да нарече свои шаячените интелигенти. От него те са взели само външния пласт и дори него са превърнали в карикатура. Не на народа са деца те, а на обстоятелството; плодът на преходното време, което наред с героите и красотата си изхвърля на бял свят и изроди; нечистотията на големия разлив. Те нямат нищо общо и с партията, макар че някои от тях са се окичили със значки и членски книжки – та не им стига бичия устрем и цялата еднопосочност на мъничките им мисли, а искат и с тях да си пробиват път! Истинската партийна интелигенция е чистота и богата душевност, многостранност и търсене, тя изстрадва всяка истина, за нея марксизмът е дълбочина, а не букварче с две фрази за делник и две – за празник. И тук шаячените интелигенти са само пяна и мътилка, болест и проклятие; те са голямата, срамната, жилавата като бурен опасност!..
 И може би затова най-жалко и болно е, когато ние не я виждаме, когато добри, изтънчени, даровити между нас се правят на слепи или вече са наистина ослепели и търсят призраци в пространството, срещу които да проявяват енергията си и да размахват дървени мечове. Не разбират ли те, че в момента има един враг? Не усещат ли, че той ги притиска с безбройните си кореми? Че гласът му е изпълнил целия въздух? Че трябва свещена война, за да се спре този прилив? Или може би по-лесно и по-приятно е да търсиш призраци в пространството?
 Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! И все пак аз вярвам, че ще задуха великденският вятър, пречистителят, че вълните ще изхвърлят на брега пяната на прехода. Защото нито една култура, и стара, и нова, не може да търпи нищожеството. Но вие естети-рицари, търсители на красотата и правдата, които ще излезете тогава от хралупите, ще можете ли да кажете с чиста съвест: “Ние воювахме за този ден, дори когато мушкахме другаде”?

Вестник “Учителско дело”, 7 декември 1988 г.

Тончо Жечев:
Доколкото ми е известно, тази полемична бележка на Цветан Стоянов, писана преди близо четвърт век, едва сега на страниците на в. „Учителско дело“ вижда бял свят. Интересът към нея се дължи преди всичко на това, че е дело на главата и ръката на Цветан Стоянов, всичко останало от него представлява интерес за потомците. Сега предстои да излязат два тома от неговото наследство и аз съм уверен, че интересът към известното и непечатаното от това наследство ще се усилва.
За да се цени тази полемична бележка тъй, както тя самата заслужава, е необходимо човек да се върне към особената атмосфера в нашия културен живот през края на петдесетте и началото на шестдесетте години, на тогавашните горещи спорове, част от които е самата тя. Това е времето след Двадесетия конгрес на КПСС и Априлския пленум на ЦК на БКП, време бурно, дискусионно, обновително време на отваряне на прозорци към света, на очистителни великденски ветрове, както е загатното и в самия текст. Тогава се спореше до прегракване, по цели нощи, без умора, за всичко; строящото се ново общество се оглеждаше из основи, от самия му първоночален план до комините. Може би тъкмо с това врмето напомня за започналото днес време на революционно преустройство.
За да разбере истинския патос на бележката, днешният читател трябва да има някаква представа дори за специфичния аксесоар на онова време, неговите знаци и символи. Тогава например найлонът се смяташе за луксозна и модна материя, беше дори нещо като символ на всичко модерно и лъскаво, на вносното, нещо като противоположност на домотканото, шаяченото. Така че когато в някои статии и изказвания в онова време се е говорело презрително за „найлонова интелигенция“, съвсем ясно е било, че на това се противопоставя доброкачествената домашна, наша, народна, „шаячена интелигенция“. Във всичко това Цветан е виждал стрели, отправени към културната линия, която искаше да прокарва, към програмните установки, на които се беше посветил, някъде и направо виждаше усилия да бъде лично засегнат и уязвен. Така че бележката е част от ръкопашната схватка, от жестоката литературна борба, страстен отговор на ожесточени опоненти. Оттам и тая необикновена лична страст, този полемичен барут.
Сега е вече безпределно ясно, че нито Цветан Стоянов принадлежеше към найлоновата интелигенция, нито някои от неговите опоненти са били олицетворение на шаячената интелигенция, както той ни я описва. Много от мътилката се утаи на самото дъно, там отпаднаха и вносните лъскави джунджурии на онова време и непроницаемото и тъпо самодоволство на домораслите гении. Но дори и за мене, който познава бележката в момента на раждането й, сега беше изненада при препрочитането, че нейните думи са живи, че още дишат, изпълнени са с енергия и интелектуална страст. Предполагам, че е така, защото тук, както и във всяко истинско проявление на културата, са прескочени конкретните опоненти, границите на онова време. Думите на Цветан са станали част от нескончаемата война срещу простотията, самодоволството, ограничеността. Във всеки случай всеки, който малко-малко познава начина на мислене на Цветан, неговите вкусове и трайна интелектуална насока, знае, че в цялата му идейна система, в най-високите й сфери, „шаячената интелигенция“ се противопоставяше не само на „найлоновата“, а и на истинската, високонародната интелигенция.
“Учителско дело“, ноември 1988 г.
Бележка на редактора: Бях забравил кога точно публикувах горното есе на големия Цветан Стоянов. Спомням си, че когато излезе, се бях натоварил с двайсетина броя на топлия още вестник и в Кафенето на тогавашния Съюз на писателите всичко от ръцете ми беше буквално разграбено – толкова голям беше интересът към есето и към името Цветан Стоянов. През годините след това много често съм се сещал за тази публикация и един ден реших да я препрочета, тъй като, уви, есето не видя бял свят в двутомника на Цветан Стоянов, пуснат от Издателство „Български писател“ през 1988 г. Потърсих броя на „Учителско дело“, но се оказа, че не ми е останал дори и един екземпляр. Не повярвах, че не съм оставил за себе си и след време прерових целия си архив – уви, отново не намерих търсеното… От тогава на няколко пъти си бях казвал, че непременно трябва да посетя Университетската или Народната библиотека и да се направя копие. Това направих едва преди няколко месеца.
Самата публикация също има своята история. Преди да попадне оригиналът в моите ръце, даден ми лично от съпругата на Цветан Стоянов Антоанета Войникова, той вероятно също крие някакви любопитни подробности около себе си. Но за тях нека разкажат други. Аз мога да отбележа, че при първия ми опит да го пусна в качеството си на зав.-отдел “Култура” на “Учителско дело” и водещ на броеве, не успях – тогавашният главен редактор, един много мил и симпатичен човек, отказа. Истинските причини нека не коментирам. И понеже есето ми беше харесало много и понеже беше много ценно, тъкмо защото не беше все още публикувано и защото бях сигурен, че в онова вече далечно време ще изиграе сериозна роля в културния и обществения живот, направих още един опит да излезе. Занесох го на Стефан Продев, тогава главен редактор на в. “Народна култура” – издание, което по онова време беше трибуна на “новото време” и “новото мислене”. Продев отказа категорично. И пак няма да коментирам причините. Вече не знаех къде мога да се опитам да го предложа, въпреки че … кой бях аз, за да го предлагам … от името на Цветан Стоянов някъде, където и да е??? Но не преставах да го предлагам в “Учителско дело”. И накрая главният редактор … сложи парафа си. Но като своеобразна предпазна мярка, препоръча да намеря Тончо Жечев и да го помоля да напише няколко реда за своя приятел и съмишленик… Тончо Жечев се отзова с готовност. Наистина бях щастлив с тази публикация и наистина ми е една от, както вече казах някъде, малките журналистически гордости!
Само между другото … споменавам имена все на хора, които днес, уви!, ги няма. Мир на праха им! Те наистина бяха личности и изключителни литератори, които винаги много съм уважавал…
За да се реша отново да публикувам есето вероятно има не една причина. Нека не ги обяснявам надълго и нашироко, те са на повърхността. Някои неща от творбата наистина “не лежат” на днешното време, но повечето и сега удрят право в целта. Най-важното е може би, че днешните поколения изобщо не познават съвсем скорошното минало, което е просто … престъпление! (точно това е думата!!!). Не може да очаква нищо добро нация, чиито нови поколения си въобразяват, че с тях започва и с тях, едва ли не, ще свърши светът… Тия нови поколения (говоря не за всички млади хора, разбира се, но за много от видимите, активните представители на следдесетоноемврийската кохорта журналисти по телевизии, радиа, вестници, пък и представители на партии, движения и пр., и пр.) не са ли най-жилавите филизи тъкмо на вчерашната “шаячена интелигенция”?!?
Тъкмо това и предизвика появата на новата страница. Виждам смисъл в това, както не виждам смисъл в много и много явления от днешното време, които … уви дишат с пълни гърди … и имам усещането, че се приемат от много и много хора, колкото и това да ме учудва… Надявам се, че публикацията ще бъде мъничко прозорче към една отминала епоха, към която все някой ден нацията ще се върне по-сериозно…  

Савчо Савчев


Всеки си има период, в който гълта книга след книга и не може да насити гладната си душа. Четеш каквото ти попадне и едва ли не всичко ти се струва хубаво, интересно. Купил си том на Балзак, роман на Стан Барстоу, след това – изследване по старобългарска литература, писмата на Ван Гог и какво ли не още… Свещен, бих казал, период, защото по-дълъг или по-къс, той отминава – не можеш да не си дадеш сметка, че хаосът в главата ти става още по-голям и че е необходима някаква систематичност.
Цветан Стоянов си го открих сам. Преди петнайсетина години ми беше попаднало негово изследване, което, казано откровено, ме удиви. Започнах да търся, вече по каталозите, неговите съчинения: белетристика, отделни статии, разработки. Малко по-късно излезе “Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература”, “Броселиандовата гора”. Бях сепнат. Запознанството ми с неговото творчество за мен беше без съмнение необикновено приключение, това приключение продължава и днес. Всичко, излязло изпод перото му и обнародвано по вестници, списания и самостоятелни издания, беше изчетено, препрочетено, връщах се към преводите му на Елиот, Дикинсън, към “Пламък”, “Септември”, където беше публикувал свои статии… Едва след това се запознах и с някои работи за него, разбрах и отделни обстоятелства около жизнения му път. Това, разбира се, е вторично. Важното си остават неговите произведения. И както става с истински талантливите писатели – Цветан Стоянов днес го ценят все повече и повече хора.
На какво се дължи не неговата популярност, защото в определен момент и не толкова талантливи писатели са популярни, а неговото преоткриване от новите поколения? Това несъмнено е въпрос, около отговора на който се фокусират доста сериозни проблеми.
Доколкото литературата, критиката, изкуството са и познание, тяхното непрекъснато развитие се осъществява чрез обновление на методите, похватите, езика им. Установяването на едно направление в изкуството не означава нищо повече от това да възтържествува в даден момент определен обхват от идеи и всички ония компоненти на формата, които могат пълноценно да ги изразят. Познанието се подчинява на диалектическите закономерности и в този смисъл всяка нова епоха изисква и свои идейно-съдържателни, свои изразни конструкции. Езикът е елементът, който “дооформя” крайния продукт на мисълта, той е видимата проява на “завършената” философия на нещата. Наличието на нов език, на нов стил, на нови структурно-семантични връзки, на нови гледни точки към историята, днешния ден и бъдещето доказва необходимостта, по-точно неизбежността от промяна на съществуващия порядък в литературата, изкуството, науката.
Ако ограничим обсега на разсъжденията си и се спрем на въпроса за развитието на естетическите и критическите идеи, бихме казали, че изреното по-горе в пълна мяра се отнася и до тях, с тази разлика, че примерно в поезията и прозата процесите са по-явни, и, тъй ми се струва, по-бързи. А може би това е така само за определени периоди от развитието на литературата и на естетическата мисъл. Защото времето от края на 50-те години и следващото десетилетие наложи сравнително бързо ново мислене, изразило дълбочината и идейно-естетическата зрелост на една вече друга епоха. Бяха преосмислени и преоткрити не един и двама автори – и български, и чужди, критиката даде ново осветление на цели периоди, школи и литературно-критически направления, видя в нови взаимовръзки и в нови сцепления самото движение на литературата, на естетико-критическото развитие. Необходимостта от различен прочит, от разработването на непознати допреди това идейно-тематични насоки, на концептивно-съдържателни пластове изискваше и адекватни изразни средства – старите не можеха да служат ефективно и пълноценно. Това веднага пролича при новите поколения тогава – те носеха със себе си промяната, то се осъзна – при някои по-бързо, при други по-бавно – от всички. Но старото кога доброволно е отстъпвало “владенията” си?! Шейсетте години – чрез дискусии, чрез борба – постепенно наложиха своя система на мислене, която обгърна целия естетически, тъй да се каже, живот на нацията.
И няма никакво съмнение, че един от авторите, които бяха активни участници в това цялостно преустройство, беше и Цветан Стоянов. Както е известно, той е автор и на критически, и на белетристични произведения, беше и един от активните преводачи на англосаксонска литература, занимаваше се с проблемите на философията, социологията на литературата, естетиката и т.н. В каквато и насока в даден момент да беше отправил погледа си, Цветан Стоянов създаваше извисени литературно-критически и белетристични творби, в преводаческата си практика откриваше нови и неподозирани светове за българския читател.
Критиката не само се подчинява на общите закони на литературно-критическото развитие, тя е и една от най-важните му съставки. И ако необходимостта от нов език в изкуството е видимата проява на нови тенденции, които налага самият живот, то на същия закон се подчинява и литературно-критическата практика. Новият език и критиката! Та какво по-естествено от това, макар при нея, поне в българската критика, да няма онова истинско многообразие на стилове, каквото наблюдаваме, да речем, в прозата и в поезията?! В този смисъл развитието на критиката е, мисля, по-консервативно, по-трудно става налагането на някои нови насоки и това се обяснява със самия й характер. Прозата, поезията са много по-подвижни, техните изразни средства са много по-гъвкави, по-”отскокливи”, много по-бързо се приемат, макар и там да не минава без борба. Ала поколението в нашата критика, към което принадлежи и Цветан Стоянов, носеше и новите идеи, и новия стил, който можеше да ги изрази.
Нещата са, разбира се, взаимосвързани. Необходимостта от нов език в критиката е резултат от осъзнаването и налагането на различна идейно-концептивна система от цялостен, нов светоглед, от цялостно промислена идейно-естетическа платформа. Новите идеи изискват и постепенно налагат нови теми, мотиви, цялостен комплекс от похвати, прийоми, стилови характеристики.
В нашата литература, критика и естетика Цветан Стоянов въведе като тема, но съвсем осмислено, съзнателно един от най-актуалните проблеми на съвременната цивилизация – проблема за отчуждението на личността, за отчужденото човешко съзнание. До него тази тема не че не присъстваше в произведения на най-големите ни класици – още от Захари Стоянов, Вазов, Михайловски насам, да не говорим за символистите и за писателите след тях до наши дни. Но ако до 60-те години темата за алиенацията и борбата на човека за преодоляването й, изразвяващите ги идеи и мотиви беше интуитивно предчувствие, то именно от Цветан Стоянов започва трескавата разработка на целия комплекс от проблематиката на отчуждението, тъй характерен за постиженията на човешкия дух въобще особено през настоящото столетие. Цветан Стоянов се зае целенасочено да осмисли на българска почва обхвата от ценности на изкуството и по-точно на литературата, свързан с този проблем. Той видя развитието на литературата и макар и не в същата мяра – на философията, естетиката и критиката, – в европейски мащаб, а амбицията му беше да изследва световната литература, да обгърне най-големите произведения, най-същественото от творческите постижения на човека от първото, по негово мнение, произведение на буржоазната цивилизация – “Робинзон Крузо” на Даниел Дефо – до последните, днешни търсения на човека на изкуството, и то все във връзка с фундаменталната тема на живота му – отчуждението. Какво даде една такава идея, един такъв замисъл? Даде без съмнение много – един нов, неподозиран ракурс, нова гледна точка, нова интерпретация и различно осмисляне на велики произведения на литературата, появили се в зората на развитието на капитализма до наши дни. Като казвам това, не мога да не си дам сметка, че алиенационните идеи, теми и мотиви съвсем не са всичко и далеч не са “крайното” откритие на търсещата мисъл на човека, но без съмнение са важна брънка в това движение, съвременната гледна точка на човека на изкуството в осмислянето на света, космоса и личността. Тъкмо това бе и ъгълът на Цветан Стоянов, това би трябвало да бъде и насоката на нашите изследвания, защото е илюзия да се въобразяваме, че времето в бъдеще няма да наложи нови, други изисквания.
Цветан Стоянов подчини цялата си творческа енергия на една и съща тема – и своите критически, и своите белетристични произведения. В преводаческата си практика той спря вниманието си на големи имена на западната литература, цялостното творчество на които също е подчинено, подсъзнателно или не, на тая тема. Техните предчувствия, независимо за автори от кой век става дума, са предчувствията на свръхталантливи, на гениални писатели, които още в своята епоха са уловили най-характерните тенденции и белези не само на времето, в което са живели, но и на цивилизацията, на която принадлежат.
Цветан Стоянов съзнателно предпочете по-ясна, обвързана с мнозинството критика, защото съзнаваше неблагоприятните последици от псевдонаучната, сухата, стремящата се да бъде творчество за “избраници” критика, която не е нищо друго, освен проява на отчуждено, в по-голяма или по-малка степен, съзнание. За него творческата природа на човека, неговата творческа същност бе сама по себе си обвързаност със света, а не порив на отделяне от него, стремеж към хармония, а не към дисхармония, към топлото, човешко присъствие, а не към хладното “необвързване”. Цялата насоченост на съзнанието му бе подчинена на идеята, че човекът трябва да “свързва”, а не да къса нишките със света и в това има без съмнение дълбок хуманистичен порив. Той, който като малцина познаваше в подробности тогава световната литература, философия, естетика, критика и пр., а и изкушенията на парадоксалните, изключително противоречиви, абсурдни идеи на западната цивилизация, не се поддаде на песимистичните модерни и модернистични внушения и съумя да открие и намери за себе си ония проходи на мисълта, които отричаха не самите произведения, сами по себе си може би велики като търсения на човешката мисъл, а изводите от техните идеи за бъдещето на света, за природата и човека.
И си мисля, че търсенията на Цветан Стоянов бяха породени и подчинени всъщност на идеята за преодоляване на отчуждението. Да припомним неговата схема на мотивите на темата за алиенацията: отчуждение, компенсационни мотиви, псевдокомпенсационна същност на опитите за компенсация. С други думи, той не се спря само на първия обхват от идеи и мотиви, настроения и чувство за света, а потърси и ония страстно-поривни състояния на духа, които доказват несломимата същност на човека с неговото движение към хармония, цялостност и устойчивост.
С. С. , 1985 г.