Search This Blog

Popular Posts

Total Pageviews

Thursday, 12 March 2009

HEL SIN KI

Hel-sinki
От Найден Йотов


Хелзинки е много специално място. Някак стерилно, някак свещено.
Още от летището те посреща неизказаната тишина. После градът те допуска в полите си бавно и с такт на опитен британски иконом. Но ако прилагаш стереотипите си от познанствата си с другите европейски столици, по вероятно е да се объркаш. Заради Хелзинки и фините - именно фини, а не финландци, е нужно да започнеш с основи на комуникацията. Съвсем отначало.
Пътят ми натам започна две години преди това, но стана част от личната ми история едва през април месец тази година. Поводът – Докорантски и Пост- Докторантски семинар по семиотика на музиката и пърформънса, организиран от Департамента по изящни изкуства към университета в Хелзинки. Поканата бе лично от проф. Ееро Тарасти, за чиито титли и заслуги може да се напише отделна статия. Само ще спомена, че понастоящем той е председател на Световната семиотична асоциация и професор хон. кауза на Нов български университет. От само себе си се разбира, че това е предложение, на което е трудно да се откаже. Точно като в коза ностра. Впрочем тя има отделно присъствие по-нататък в очерка ми за пребиваването в тази чудна земя.
Вечерта на пристигането ми след приятен полет с унгарските авиолинии беше топла, според стандартите на страната, където се намирах и някак приветлива. Бързо се ориентирах по съвършено точните упътвания на Алберто – моят домакин, който любезно ми предостави квартирата си за 5 дни и така ме спаси от тотален банкрут, защото Финландия е страна със стандарти, многократно превишаващи тези на останалите държави от Европейския съюз. Това, разбира се, се отразява и на цените. На сутринта, в центъра на Хелзинки, който е някак окупиран от университетското градче, стъпките ми отекваха по паважа с увереността на армейски генерал, устремен към върховете на семиотиката. В главата ми звучеше първият концерт на Ян Сибелиус за цигулка и оркестър в D minor, който ви препоръчвам да слушате, докато четете тази статия. Само така ще се спуснете до мета-езика на повествованието ми. Докато крача с възхита попивам външния вид на зданията – тежък неокласицизъм, пред който дори италианският се задъхва. Напомня на Петербург, но някак по строго. Особено в детайлите – пестеливи и на място. Улиците тук са изписани на двата официални езика – фински и шведски – “katu” и “gaten”. Моята улица е Vironkatu 1. Тук през следващата седмица ще се проведат изключително интересни срещи-семинари на бъдещи и настоящи докторанти по семиотика, сред който аз съм единственият представител от България. След като се оправям с интересния механизъм на входната и последващите врати, за които е нужно специално обучение, отново се натъквам на италианец. Това е Серджо Ланца от академията в Трапани, Сицилия. Веднага ставаме приятели и сме неразделни до края на конференцията.
Семинарните дни се извайват като произведения на изкуството – на всяко едно от заседанията присъства по някоя знаменитост от света на музите. В приятните кафе-паузи се водят оживени дискусии, които обикновено са илюстрирани от пиано изпълнения на събеседниците. Така теорията и практиката вървят ръка за ръка. Съпътстващата културна програма също е впечатляваща. Под диригентската палка на Владимир Ашкенази слушаме творби от Дворжак и Сук в намиращата се недалеч зала Финландия. Освен това концертите на проф. Милена Моллова и проф. Чарлз Роузен са сред основните акценти на вечерната програма. Така през целия ден музиката звучи по различни поводи, но някак започваш да я чувстваш като пълнокръвен участник в събитията.
Докато сновем насам-натам по уличките със странни наклони, попадам на най-старата от тях – Sofiakatu – ето частица от България в тази далечна страна. Впрочем връзките ни с Финландия датират доста отдавна. Освен сходната ни историческа съдба, един малко известен факт веднага ми изплува в съзнанието. Това е личността на апостола на православната мисъл и проповед Григорий Петров – голям приятел на българския народ, автор на повече от 60 книги, сред които „В страната на белите лилии”, посветена на Финландия. Книгата получава огромна популярност в България. Тогавашният министьр на просвещението М. Йовов в предисловието си към книгата пише, че финският модел е пример за идеално решение на обществените проблеми в Бьлгария. Дългите години зависимост от Швеция и Русия са дали своя отпечатък върху душевността на фините. Те са някак тихи, кротки, не говорят много. Ако спреш някого над 40 годишна вързраст на улицата, рядко ще получиш отговор. Финките са доста еманципирани и един сценарий от типа на: 3-4 приятелки в кафетерия се вторачват в младеж на съседна маса и го канят на нощен клуб с тях, никак не е рядкост. В момента президентът на страната е жена – факт, говорещ достатъчно за желанията на нежната част от населението да участва съвсем равноправно в социалния и личния живот. Сауната и здравословният начин на живот са част от ежедневието на фините и като цяло те имат съвсем здрав вид. Стройни са, с правилни черти, а когато заговорят, сякаш слушаш разговор на елфите в Мраколес. Финският е един от езиците, послужили при съставянето на азбуките на *синдарин и *куеня . Интересно, че тази деликатност успешно кореспондира с един от най-тежките стилове в музиката – метъл по финска рецепта с високи женски вокали и виолончела, придаващи специфична бленда на звука, която е станала запазена марка на финландските метъл формации.
И нека отново се върна на улицата. След като неизменно всеки път се оказвам на централния площад с катедралата, най-сетне решавам да вляза вътре и да си отговоря на двата въпроса, които ме мъчат. Първият от тях е защо след като е толкова красива и бяла отвън, с православни кубета, е така пуста и мрачна отвътре и се отслужват протестански меси. Вторият е дали ще има скоро органов концерт, защото акустиката е забележителна. Статуите на Лутер и Меланхнатон вътре ме връщат към небезизвестната полемика между Мартин Лутер и Еразъм Ротердамски относно Свободата на волята. Поседявам, размишлявайки върху трептящо-екзистенциалните въпроси, вълнуващи всяка просветена душа и с бърза крачка излизам навън да платя данъка си към фотографията. След това се насочвам към червената Руска църква до пристанището и рибния пазар, която стои като антагонист и в която редовно се отслужват литургии, за разлика от бялата й посестрима, която преди години също е била в лоното на Православната църква.
Има някакъв особен унес в ходенето по улиците на Хелзинки, от който те изкарва крясъкът на чайките и някак с това се отваря вратичката на тъгата в сърцето ти. И тогава отново някоя италианска компания успява да те накара да се усмихнеш. Тъй като Финландия е страната на Нокия, то тук работят доста чужденци и особено хора от Апенините. Повечето се познават помежду си и често си устройват увеселителни вечеринки – по домовете, клубовете и разбира се, улиците, пълни с живот и шумни разговори след залез слънце. Нощните клубове работят до 4 сутринта, а трамваи, които обикалят целия град, можеш да вземеш от всеки ъгъл, при това по стар български обичай не е нужно да си купуваш билет, който и без това е около 2 евро, а за изтънелия студентски джоб това се оказва непосилно бреме.
Онова обаче, което завинаги се отпечата в съзнанието ми от този мой първи и със сигурност непоследен престой в Хелзинки, бе и си остава срещата с Чарлз Роузен, човекът-епоха в история на музиката на 20-ти век. Така брилянтен и проникновен в интерпретирането на европейските идеи и литература, че с лекота бихме могли да пропуснем факта, че той е един от най-влиятелните пианисти през последните 50 години. Ученик на Мориц Розентал, който пък е ученик на Лист и Шопен, гостуващ професор в Чикаго, Харвард, Принстън, Кеймбридж и Оксфорд. За него също може да се изпише толкова хартия, че направо ме побиват тръпки. Докато историята на 20-ти век оживява пред нас в разказите му, той често прибягва до помощта на пианото и илюстрира своите думи с кратки музикални откъси, подобно на картечни откоси по съзнанието ни. Наистина уникален човек, когото бих могъл да нарека Маестро.

И така, това е Земята на среднощното слънце, на топлия вятър, снега и ледовитите нощи или на спускане към дълбините на човешката комуникативност, пък било то и от семиотична перспектива. Все още в главата ми звучат онези лапландски напеви, които чух по време на една от лекциите. Някак далечни, но и притегателни като гласът на Ледената кралица, който Кай чува.
Неустоимо...
photos from Helsinki!!!
http://floydfilm.blogspot.com/search/label/Helsinki

1 comment:

Rakovina said...

Sofiakatu ми е лубимааааааа!
Страхотно завръщане в Хелзинки ми устрои ти, хайде обратно на там.