УСТНИ

УСТНИ
Ян Пиларж

Какво трябва да избере човек с поетична фантазия от такова приказно създание като жената?
Какво трябва да избере той, за да я предаде цялата. Без остатък. С радиацията на скрита нежност, с волтовата дъга на незримото излъчване на красотата.
С онази тайнственост, която е начало на всичко?
Може би тези два скъпоценни камъка – очите, в чиято власт е да осъществяват безжична обмяна чрез шифри, думи и цели любовни познания дълго преди да бъде открито предаването на разстояние?
Може би изпъкналото чело, от което струи водопад разпръскващи се с искри коси? Коси черни като гарваново крило, златисти, кестеняви и побелели, свилени и непокорни, пригладени и разрошени?
Или това трябва да бъдат ръцете, напомнящи два прекрасни палмови листа с тънките пера на пръстите и бадемите на ноктите, с меките възглавнички, скрили тайната на науката милувка? Или изваяните сякаш от чувствителната ръка на скулптор ходила, от които към коленете, а оттам към хълбоците се вдигат като антични вази пеещи нозе и стъпвайки по улиците, разклащат къщите и небесата така, че пролетни звезди се сипят в очите ни?
Или гърдите, тези чаши, делви, гроздове, цъфтящи рози, целомъдрени пъпки, златни ренети, райски ябълки от най-прекрасното дърво на света?
Или той трябва да избере преплитането на вълнисти форми, космическите траектории на ръцете, нозете, шията, придаващи закръгленост на всяко движение? Линиите на гърба и хълбоците, на гърдите и нозете или профила на лицето, коприната или кадифето на кожата, или покриващия я златист мъх, разсъмването на тялото, свежестта на росата и чудото да откриваш цветните листенца?
Позволете му да избере от тази неизчерпаема красота меко притворените устни.
Този нежен и приказен лък, този лунен сърп в знойна лятна нощ. Две нежни, покрити с роса копринени листенца от червена роза. Алея от малини и ягоди, през която минава пътят към райското царство на устата.
Устни, които умеят да чакат, умеят да се усмихват, устни, които плачат, устни, които стенат, когато някъде в света човечността е сразена, устни, които се открехват, мълвят, крещят, шепнат, зоват, успокояват, молят, обещават, кълнат се, примамват, поверяват тайната на вечно ненаситената си любов.
Устни, които целуват детето, майката, любовника, родната земя, своя дом.
Устни, в които е концентрирана цялата нежност и красота на жената, която се готви да изрече дума, спасяваща човешкия род и целия свят. Дума – заклинание на надеждата, онази, от която се реди люлчина песен или псалм на раздяла.
Устни – хермелинова ивица на устата, най-целомъдрен символ на еротиката, връх, клисура, пропаст, слава и радост на живота, негов кулминационен възторг.
Такива ги е запечатал художникът върху чувствителната лента и в опита си да разгадае скритата им тайна е увенчавал формата им, комбинирал е светлина и сенки, докато е открил техния трепет, треска, великолепна женственост, възбуждаща сладострастност, ненаситно желание, вечна човечност и красота. Символ на жената и на живота. Символ на поезията.